Здравейте, Приятели!
Както бях споменал в началото, напускането на Бозджаада, когато си с автомобил, става по малко по-особен начин. Поради забраната за движение на автомобили из селото, пропускането на автомобилите до рампата за ферибота става контролирано чрез бариерата, която се намира на входа на селото. Тази бариера се вдига само ако преди това си направил резервация през онлайн системата. Двата най-важни параметъра, които трябва да се опишат са номера на автомобила и часът на ферибота, с който ще се напусне острова. На рампата трябва да се отиде 15 минути преди часа на отплаване. Като цяло системата е много добре измислена и работи перфектно и културно. Единственото нещо, което не са взели под внимание е, както бях споменал, ако нямаш турски номер, по време на резервацията не може да продължиш, защото полето е задължително. Първоначално мислех да помоля собственика на хотела да ни направи резервацията, но тъй като ме беше ядосал, не исках изобщо да контактувам с него. След това се сетихме, че може да влезем във връзка с познати от Турция и да използваме техните телефонни номера. В крайна сметка, телефона е формалност, тъй като потвърждението за резервацията освен като SMS идва и като e-mail. Разбира се, при поредното ни ходене до селото за вечеря, бях попитал служителите, които седят при бариерата, дали не мога направо при тях да си направя резервацията, но казаха че това е невъзможно и всички резервации се правят през онлайн системата, за да не се получат фалове с дублирани резервации. На 22.07 се разделихме с това приятно и красиво местенце, на което не можахме да прекараме почивката си на море пълноценно, но пък за сметка на това Бозджаада ще остане в съзнанията ни като очарователно и запомнящо се място.
Като завършек на лятната почивка, бяхме запланували да отидем до една от топ туристическите дестинации в Турция, която все още не бяхме посетили - природния феномен Памуккале. Предстояха ни около 480 км. за изминаване. След като отново стъпихме на континентална територия, от Гейикли се отправихме към Езине (Ezine), за да се включим към главния път Е87 за Измир (Izmir). Пътят до Езине не мога да кажа, че е особено добър, но критериите ни за пътищата в Турция са различни.
След Езине се движихме в продължение на 30 км. по перфектен път. Този участък си го спомням от преди години, когато пътя все още беше тесен и двупосочен. Разликата сега е огромна.
След това се навлиза в планинска местност, където пътя придоби видът, който си спомнях, че даже и с годините е станал по-зле.
Заради тежкия терен в този участък, все още се работи активно по разширението на пътя и прокопаването на тунели. Пътят се спуска към морето до крайморския град Кючюккую (Küçükkuyu).
На няколко места има спиращи дъха гледки към града.
Когато предния път минавах по този път, беше през нощта и още си спомням нощните изгледи към града от същото място. Понеже изпреварванията са невъзможни, докато се движех зад Duster-a пък си спомних, че тогава през нощта по същия начин се движех зад един автобус на Pamukkale Turizm километри наред. От Кючюккую пътят възвръща нормалния си вид.
В продължение на 40 км. почти до Едремит (Edremit) се движихме край морето, а населените места са буквално слети едно с друго. Общо взето движението ни бе чисто градско, с любимото ми ограничение на скоростта от 82 км/ч. От Едремит се "разкачихме" от пътя за Измир и продължихме в посока Балъкесир (Balıkesir) по D230.
Последваха много скучни километри. Целия път от тук до Памуккале може да се каже, че е ако не най-скучният, със сигурност е един от най-скучните пътища, по които съм шофирал някога. Балъкесир го заобиколихме по околовръстното и по път E881 (D565) се отправихме към Акхисар (Akhisar).
Не знам дали е нарочно, понеже пътя е толкова скучен или е случайност, но по едно време край пътя започнаха да се появяват едни огромни реклами на крайпътни заведения. И това в продължение на десетки километри, през 2-3 км. реклама с някаква огромна снимка на гозбите от менютата.
Буквално в рамките на 20-30 км. огладняхме като вълци, докато гледаме вкусотиите по билбордовете. Отделно, на фона на пустошта, заведенията бяха някакви екстравагантни под формата на шатри, юрти и разни старинни постройки. Не можахме да издържим дори до Акхисар и на едно място се предадохме и спряхме да обядваме - Kervan Yoruk Sofrası.
Жени със забрадки и шалвари ни спретнаха чудни местни гозби, характерни за района на Акхисар.
Кулминацията беше, когато ни сервираха турското кафе.
Тогава моя "кефометър" удари 110 пункта, като видях чашката за кафе и каймака отгоре. В Памуккале ги гледах непрекъснато тия чашки по сергиите, ама си останах само с гледането, понеже цените на хубавите и качествените комплекти бяха доста весели.
След като хапнахме, продължихме към Акхисар. Край скучния път се появи "нова мода" - сергии с особен сорт жълти пъпеши.
И така в продължение на километри.
Скоро Акхисар остана зад гърби ни, а ние започнахме да се движим по път D555. Навън температурата беше над 30 градуса и бързо започнахме да забравяме ветровитото време в Бозджаада. Стигнахме до поредното ключово кръстовище, от което продължихме към Денизли (Denizli) по път D585.
До Памуккале ни оставаха още около 120 км.
На места асфалтовото покритие беше със странен цвят и състав. Горният му слой изглеждаше като течния асфалт, който при нас използват за фуга, когато правят кръпки.
25 км. преди Памуккале се отклонихме от този път и започнахме да се движим по тесен междуселски път.
Честно казано, не знам дали това е "официалният" път до Памуккале, идвайки от тази посока. Този път ми се стори най-логичният, тъй като през Денизли се заобикаля доста повече.
В крайна сметка, този път изобщо не е лош. Да, по-тесен е и е двупосочен, но ние в България сме си свикнали на тези пътища. Минава през няколко села, но пък няма дупки и има достатъчно табели за Памуккале, че дори не е необходим GPS. Скоро видяхме варовиковите скали, движейки се по пътя.
В Памуккале пристигнахме малко след 18:00 часа. Чрез booking.com си бяхме резервирали стаи във Venus Suite Hotel.
За две нощувки заплатихме 138 лв. за двойна стая със закуска. Хотелът е с класи над мястото, в което отседнахме в Бозджаада, а цената му за двете нощувки ни излезе по-евтино с 12 лв., спрямо нощувката в Бозджаада за 150 лв. на вечер.
Стаята ни беше голяма, просторна и луксозно обзаведена.
Точно от това имахме нужда, като завършек на почивката. Единствения недостатък е, че се намира в противоположния край на Памуккале, спрямо входа за терасите и античния град. Това е недостатък, ако ви е проблем ходенето пеша 10-15 минути, но понеже за нас не е проблем, дори не отчитаме местоположението като недостатък, а по-скоро като плюс, защото хотела е далеч от навалицата.
След като си отпочинахме, излязохме на разходка като целта беше да стигнем до входа за античния град и терасите, за да се запознаем с работно време, цени и други за следващия ден. Само по себе си Памуккале е най-обикновено село, в което се разнася вонята на домашни животни.
Селото има честта да посреща туристи от цял свят, благодарение на уникалния природен феномен, който се намира в околностите му. Това го е превърнало в топ туристическа дестинация в южната ни съседка и ако трябва да съм честен, очаквах, че Памуккале има доста по-туристически облик (например Гьореме в Кападокия), отколкото в действителност.
В едно заведение край езерото седнахме да хапнем и пийнем, след което се прибрахме в хотела да си починем и да се заредим с енергия за следващия ден.
Маршрута от Бозджаада до Памуккале изглежда по следния начин - https://goo.gl/maps/ojXARcUPSPN2
Маршрут: Bozcaada - Pamukkale
Общо километри: 480 км.
<<< остров Бозджаада в детайли
Като завършек на лятната почивка, бяхме запланували да отидем до една от топ туристическите дестинации в Турция, която все още не бяхме посетили - природния феномен Памуккале. Предстояха ни около 480 км. за изминаване. След като отново стъпихме на континентална територия, от Гейикли се отправихме към Езине (Ezine), за да се включим към главния път Е87 за Измир (Izmir). Пътят до Езине не мога да кажа, че е особено добър, но критериите ни за пътищата в Турция са различни.
След Езине се движихме в продължение на 30 км. по перфектен път. Този участък си го спомням от преди години, когато пътя все още беше тесен и двупосочен. Разликата сега е огромна.
След това се навлиза в планинска местност, където пътя придоби видът, който си спомнях, че даже и с годините е станал по-зле.
Заради тежкия терен в този участък, все още се работи активно по разширението на пътя и прокопаването на тунели. Пътят се спуска към морето до крайморския град Кючюккую (Küçükkuyu).
На няколко места има спиращи дъха гледки към града.
Когато предния път минавах по този път, беше през нощта и още си спомням нощните изгледи към града от същото място. Понеже изпреварванията са невъзможни, докато се движех зад Duster-a пък си спомних, че тогава през нощта по същия начин се движех зад един автобус на Pamukkale Turizm километри наред. От Кючюккую пътят възвръща нормалния си вид.
В продължение на 40 км. почти до Едремит (Edremit) се движихме край морето, а населените места са буквално слети едно с друго. Общо взето движението ни бе чисто градско, с любимото ми ограничение на скоростта от 82 км/ч. От Едремит се "разкачихме" от пътя за Измир и продължихме в посока Балъкесир (Balıkesir) по D230.
Последваха много скучни километри. Целия път от тук до Памуккале може да се каже, че е ако не най-скучният, със сигурност е един от най-скучните пътища, по които съм шофирал някога. Балъкесир го заобиколихме по околовръстното и по път E881 (D565) се отправихме към Акхисар (Akhisar).
Не знам дали е нарочно, понеже пътя е толкова скучен или е случайност, но по едно време край пътя започнаха да се появяват едни огромни реклами на крайпътни заведения. И това в продължение на десетки километри, през 2-3 км. реклама с някаква огромна снимка на гозбите от менютата.
Буквално в рамките на 20-30 км. огладняхме като вълци, докато гледаме вкусотиите по билбордовете. Отделно, на фона на пустошта, заведенията бяха някакви екстравагантни под формата на шатри, юрти и разни старинни постройки. Не можахме да издържим дори до Акхисар и на едно място се предадохме и спряхме да обядваме - Kervan Yoruk Sofrası.
Жени със забрадки и шалвари ни спретнаха чудни местни гозби, характерни за района на Акхисар.
Кулминацията беше, когато ни сервираха турското кафе.
Тогава моя "кефометър" удари 110 пункта, като видях чашката за кафе и каймака отгоре. В Памуккале ги гледах непрекъснато тия чашки по сергиите, ама си останах само с гледането, понеже цените на хубавите и качествените комплекти бяха доста весели.
След като хапнахме, продължихме към Акхисар. Край скучния път се появи "нова мода" - сергии с особен сорт жълти пъпеши.
И така в продължение на километри.
Скоро Акхисар остана зад гърби ни, а ние започнахме да се движим по път D555. Навън температурата беше над 30 градуса и бързо започнахме да забравяме ветровитото време в Бозджаада. Стигнахме до поредното ключово кръстовище, от което продължихме към Денизли (Denizli) по път D585.
До Памуккале ни оставаха още около 120 км.
На места асфалтовото покритие беше със странен цвят и състав. Горният му слой изглеждаше като течния асфалт, който при нас използват за фуга, когато правят кръпки.
25 км. преди Памуккале се отклонихме от този път и започнахме да се движим по тесен междуселски път.
Честно казано, не знам дали това е "официалният" път до Памуккале, идвайки от тази посока. Този път ми се стори най-логичният, тъй като през Денизли се заобикаля доста повече.
В крайна сметка, този път изобщо не е лош. Да, по-тесен е и е двупосочен, но ние в България сме си свикнали на тези пътища. Минава през няколко села, но пък няма дупки и има достатъчно табели за Памуккале, че дори не е необходим GPS. Скоро видяхме варовиковите скали, движейки се по пътя.
В Памуккале пристигнахме малко след 18:00 часа. Чрез booking.com си бяхме резервирали стаи във Venus Suite Hotel.
За две нощувки заплатихме 138 лв. за двойна стая със закуска. Хотелът е с класи над мястото, в което отседнахме в Бозджаада, а цената му за двете нощувки ни излезе по-евтино с 12 лв., спрямо нощувката в Бозджаада за 150 лв. на вечер.
Стаята ни беше голяма, просторна и луксозно обзаведена.
Точно от това имахме нужда, като завършек на почивката. Единствения недостатък е, че се намира в противоположния край на Памуккале, спрямо входа за терасите и античния град. Това е недостатък, ако ви е проблем ходенето пеша 10-15 минути, но понеже за нас не е проблем, дори не отчитаме местоположението като недостатък, а по-скоро като плюс, защото хотела е далеч от навалицата.
След като си отпочинахме, излязохме на разходка като целта беше да стигнем до входа за античния град и терасите, за да се запознаем с работно време, цени и други за следващия ден. Само по себе си Памуккале е най-обикновено село, в което се разнася вонята на домашни животни.
Селото има честта да посреща туристи от цял свят, благодарение на уникалния природен феномен, който се намира в околностите му. Това го е превърнало в топ туристическа дестинация в южната ни съседка и ако трябва да съм честен, очаквах, че Памуккале има доста по-туристически облик (например Гьореме в Кападокия), отколкото в действителност.
В едно заведение край езерото седнахме да хапнем и пийнем, след което се прибрахме в хотела да си починем и да се заредим с енергия за следващия ден.
Маршрута от Бозджаада до Памуккале изглежда по следния начин - https://goo.gl/maps/ojXARcUPSPN2
Маршрут: Bozcaada - Pamukkale
Общо километри: 480 км.
<<< остров Бозджаада в детайли
Няма коментари:
Публикуване на коментар