Здравейте, Приятели!
През четвъртият ден от пътешествието ни 03.06 трябваше да наваксваме пропуските от предния ден. Планът беше веднага след закуска да се върнем 10-15 км. обратно, за да посетим нос Инджебурун, който пропуснахме. След това планът включваше попътна спирка в столицата на турското Черноморие Самсун (Samsun), посещение на още един морски нос Ясон Бурну (Yason Burnu) и крайна спирка за деня град Орду (Ordu). Очакването ни беше през този ден да няма драми покрай пътната обстановка и да поддържаме прилично темпо. От Синоп до Самсун продължава пътят D010, който в тази част е като нашите магистрали, но не и според турските разбирания. След Самсун пък започва т.нар. Черноморска магистрала E70, която свършва чаааак в Грузия. Въпросната "магистрала" всъщност е продължение на D010 и не се води магистрала, тъй като движението е безплатно. Освен това няма разлика спрямо частта между Синоп и Самсун от гледна точка на брой ленти, начин на изграждане и т.н. Тази сутрин закуска ни беше с изглед към морето от ресторанта на хотела. Закуската беше поднесена под формата на шведска маса със средно качество и разнообразие, което по-скоро не отговаря на цената за нощувка.
Докато закусваме, огледахме плажът на хотела на светло. Макар че плажът е малък, той е със ситен пясък и чиста вода и можеше само да съжаляваме, че не успяхме да пристигнем навреме предната вечер, за да поседим малко.
От престоя в Sinop Antik Otel останахме доволни, но съм сигурен, че в Синоп има други по-добри алтернативи. Към 9:30 бяхме готови да потегляме, но пък се забавихме на рецепцията, докато платим, тъй като имаше някаква група преди нас.
Веднага щом приключихме се изстреляхме по обратния път към Инджебурун.
След 10 км. се отклонихме от главния път. Започнахме да се движим по един тесен селски път, който не беше в особено добро състояние.
През целия път до носа не срещнахме нищо друго освен крави и някоя друга табела.
След около 7-8 км. стигнахме до най-северната точка на Турция.
За наше учудване изглежда, че Инджебурун далеч не е от туристическите места в Турция. Нито пътя, който води към носа подсказва за това, нито района около самото място. Бяхме единствените туристи и нямаше изглед да се появи някой друг.
Освен табелата, на носа има фенер с прилежаща постройка, приличаща на ферма. На покрива един човек правеше нещо, а в двора се разхождаше една жена. Мяркаха се и разни животни.
Инджебурун географски се пада на нивото на Ахтопол, с надморска височина от 38 метра. От континенталната част има откъснато едно парче скала. Именно това парче скала се явява най-северната точка на Турция.
Доволни, че посетихме и това място, направихме подобаваща фотосесия на носа.
Наоколо си беше леко мизерно. Мяркаха се всякакви отпадъци, които според мен бяха от живеещите във фермата хора. Морето пък чисто и в най-различни нюанси на синьото и зеленото.
На тръгване от Инджебурун, пътя ни препречиха поредната доза крави.
Разходката по брега на носа ни отне 30-40 минути, което не ни забави кой знае колко. Включихме се обратно към главния път и поехме към Самсун.
Асфалтовото покритие на пътя е като стъкло. Колата изобщо не трепваше, а трафика беше незначителен. След вчерашните приключения имахме нужда от известна доза километри по такъв път.
Не след дълго в колата настана потискащо мълчание от скука. Движението протичаше толкова плавно и еднообразно, че нямаше какво да коментираме. Доближихме се непосредствено до морето и преминавахме през редуващите се населени места. Понякога не можехме да разберем кога сме излезли от един град и сме влезнали в следващия. Другото ни разнообразие по пътя бяха редицата тунели, през които минавахме.
От тази монотонност се роди въпросът дали движението по този перфектен път не е прекалено скучно и безлично.
Е, така е, няма угодия! Спокойно поддържахме скорост 100-110 км/ч (ограничението по този тип скоростни пътища е 110 км/ч), но пък гледахме предимно високите мантинели, които скриваха по-голяма част от гледките към морето. От дясно пък гледахме съборените и оголени планини, жертвани в името на по-бързото и по-безопасно придвижване.
След 100 км. стигнахме в град Бафра (Bafra), където дойде времето за второто зареждане на бензин. След вчерашния прахоляк, през който минахме, реших да поглезя Dacia-та с автомивка.
На всяка бензиностанция от веригата OPET (и не само) задължително има място за миене на автомобили, където за 1 лира (50 стотинки) си пускаш пяна , а за още 1 лира си пускаш и водоструйка. За още 1-2 лири бензинджията е готов да направи чудеса, докато платиш бензина на касата.
Работят страшно бързо и дори един сладолед не може да изядеш, докато измият колата. Така за 2 лв. колата стана като нова изобщо без да се мокря.
След кратката пауза продължихме по все така перфектния път.
До Самсун ни оставаха около 50 км. В района на Бафра има резерват, подобен на нашия резерват "Сребърна", където може да се видят най-различни птици. Ние решихме да го пропуснем и да разгледаме птиците по време на движение. По целия път между Бафра и Самсун на стълбовете за осветление има закачени изображения на птиците.
Точно по план, за обяд пристигнахме в столицата на турското Черноморие Самсун.
С население от близо 840 000 души (табелата не е актуална), Самсун е най-големият град по Черноморското крайбрежие и е 13-ти по-големина в Турция. Надморската височина е едва 4 метра. Също така в Самсун е най-голямото пристанище по турското Черноморие.
Освен че е голям град, Самсун може да се похвали с богата история и достатъчно забележителности. Затова няколко часовият престой в града е недостатъчен за цялостното разглеждане и опознаване на града. Разстоянията са големи, а трафикът е натоварен през цялото време. При подготовката за пътешествието, първоначално бяхме решили да прескачаме големите градове, за да не губим много време (основно в трафик), тъй като така или иначе времето няма да ни е достатъчно да ги обиколим спокойно. После решихме да спираме, като предварително си харесвахме по една-две забележителности. В Самсун целта ни беше да посетим изкуствено направен остров до хълма Амисос (Amisos), намиращ се в Западния парк (Batı Park) на града. След като се сляхме в интензивния градски трафик, се отправихме към бул. Аднан Мендерес (Adnan Menderes Bulvarı), който ни отведе до целта.
На изкуствения остров е построено Амазонско село (Amazon köyü), чиято цел е да покаже как са живели жените-воини Амазонки. В началото на парка има безплатен паркинг, откъдето сложихме началото на разходката ни в Самсун.
Там има лифт, който води до върха на хълма Амисос, срещу заплащане.
Хълмът ни се стори прекалено нисък и затова пропуснахме возенето с лифт до върха му. За сметка на това, се качихме на още по-малкия хълм до паркинга, където има заведение. Там също получихме гледката, която искахме към Амазонското село и гигантските паметници.
Освен това, горе видяхме и турския близнак на нашата Dacia Logan, само че под марката Renault Symbol.
От хълма се правеха някакви неуспешни опити за полет с парашут ли се води не знам, но цирка беше пълен.
На острова, който е отделен с изкуствен канал може да се видят паметници на два огромни лъва и паметник на Амазонка-воин.
Височината на жената-воин е 12,5 метра, а теглото на паметника е приблизително 6 тона. До паметниците е обособено селото.
Според историята се смята, че Амазонките са живели известно време в района на град Терме (Terme), който се намира по пътя след Самсун. От близо паметниците изглеждат гигантски.
В единия от лъвовете може да се влиза, а вътре има постановка от битките на жените-воини, които изглеждат направо като живи.
Разходките из тази забележителност са факт от 2010 година насам и всичко наоколо все още изглежда сравнително ново и добре поддържано. Има широки алеи за вървене, мостчета над изкуствения канал, цветя, осветление и т.н.
За съжаление обаче, дървесната растителност и прекалено оскъдна, а дори и малкото посадени дръвчета бяха все още малки е крехки. В подобен горещ и слънчев ден, и особено по обяд в най-голямата жега, липсата на сянка започва да се усеща бързо.
Озовахме се пред входа на селото. За разлика от останалата част, за селото се заплаща вход. Цената e символична - 1 лира (50 стотинки) за възрастен.
В селото има няколко постройки под формата на юрти, в които са живеели Амазонките. В тях отново имаше модели на жените, които изглеждаха като истински.
Има и няколко помещения в изкуствените скали, като в едно от тях може да се влиза.
Вътре представлява нещо като музей - има видео стена, на която се прожектира информационно филмче и няколко отделения, в които има различни реализации от живота на Амазонките.
С това се изчерпа разходката ни из Амазонското село и околните паметниците. За финал от разходката слагам линк към клипчето в YouTube направено с дрон, което ни зариби да се отбием в Самсун, както и маршрут от разходката ни - Amazon köyü.
Решихме за по-сигурно да отидем в централната част на Самсун за обяд и се запътихме обратно към колата. Зададох на навигацията един платен паркинг, за който платихме 4 лири (2 лв.) за един час престой.
Обстановката по тесните централни улички на Самсун не можа да ни впечатли с нищо по-различно, в сравнение с останалите турски градове. Затова хапнахме набързо по един дюнер за скромната сума от 12 лири (6 лв.) за два броя и се сляхме отново с градския трафик. Това е трак от съвсем кратката ни обиколка из центъра на Самусн, която по-скоро беше акция по локализиране на място за обяд - Самсун. Все повече започваха да ни правят впечатление луксозните сгради на болници, училища и университети в турските градове.
В Самсун движението е хаотично (като в повечето големи градове в Турция) и силно ми напомни шофирането в Истанбул. Инфраструктурата се разраства и на доста места се строят нови булеварди или се разширяват стари. Като цяло си личи че градът е в прогрес. Самсун е част и от новата турска история. Именно тук Кемал Ататюрк пристига от Истанбул с кораба Бандърма (Bandırma) на 19 Май, 1919 година, където полага основите на Турското национално движение.
След Самсун продължихме движението си по път D010, който от тук насетне си има и европейска номерация Е70. Първите 30-40 км. след Самсун са толкова гъсто населени, че буквално през цялото време се движихме в градска обстановка. В градовете през, които преминаваше Черноморската магистрала, се появи най-шантавото ограничение на скоростта, което съм виждал някога - 82 км/ч.
Първите 1-2 пъти като го видях си помислих, че е някакъв бъзик и някой хулиган е минал и е поправил ограничението от 80 на 82, ама в последствие разбрах, че бъзик няма и това си е жива реалност. Скоро свикнах с това ограничение и профучавахме през градовете.
Като цяло въпреки лошото и агресивно шофиране, особено в градовете, турците избягват да карат прекалено бързо. Почти винаги шофират над ограниченията, но толеранса е максимум 10-15 км. Това, разбира се, не важи за шофьорите на камиони и автобуси, които според мен са най-агресивните шофьори и масово се движат с ограниченията на леките автомобили.
Често в градски условия, както се движиш с 82 км/ч, се налага да спреш на някой светофар. На моменти това става дразнещо, особено в някой по-голям град, където има светофари на по-често. Тогава започва едно бясно ускорение и тъкмо стигнеш 80 и се налага отново да спреш. Иначе започват да ти свирят и присветват, в опити да те прескочат.
Лека полека започнахме да се доближаваме до крайната цел за деня и след около 120 км. достигнахме град Фатса (Fatsa), откъдето се отклонихме към Ясон Бурну (Yason Burnu).
По принцип от Фатса до Орду (Ordu) ни оставаха още около 30 км., но с отклонението до носа и обиколката на малкия полуостров си удължихме пътя с още 40 км. Тъкмо си бяхме говорили, че днес пътуването премина гладко, без изненади и въпреки сутрешното наваксване от предния ден се движим по график и... пътят пред нас - затворен. Знаех, че този път няма друга алтернатива освен черните пътища из планината, които водят до разните планински селца и махали. Хич не ни провървя с тези носове значи! Вариантите бяха или да се върнем (и без това след разклона се движихме само няколко километра) и да отпрашим директно към Орду или да се пробваме по черните пътища и да видим навигацията как ще импровизира. Колите пред нас си продължиха по отклонението и още в движение решихме да се пробваме. В един момент колите пред нас една по една изчезнаха коя на къде е и останахме сами, а абразиралия асфалт изчезна съвсем.
Навигацията започна да получава лека шизофрения в опитите си да преизчислява маршрута. Започнахме да се сучем по планинските чукари, като на моменти влизахме в остър спор с навигацията, тъй като ми предлагаше от лош черен път до още по-лош черен път. Където ми харесваше черния път я слушах, където не продължавах по по-добрият.
Сигурно направихме някаква страхотна финтифлюшка из планината, докато се доберем отново до нормалния път. И до ден днешен като гледам картата не мога да преценя по кой точно планински чукар минахме.
Положителното от цялата работа беше, че на фона снижаващото се слънце и движението ни по билата на върховете, резките спускания и изкачвания, станахме свидетели на красиви гледки към разпръснатите наоколо къщи.
Не бих казал, че загубихме кой знае колко време (не повече от 20 минути) с обиколката. Озовахме се в Боламан (Bolaman) и като гледах на картата после, се оказа че сме заобиколили около 3 км. от главния път.
Пътят беше екстра и мога да кажа, че обиколката на полуострова много ми хареса от гледна точка на шофиране. Скоро пред нас се появи разклонът за Ясон Бурну.
След няколкостотин метра по тесен път се озовахме на носа.
Определено този нос беше по-известен сред туристите спрямо Инджебурун, което от части е странно. Имаше поне 10 коли, а навсякъде щъкаха хора.
Имаше едно заведение, а също и сергия с джунджурии.
На носа има място и една римска църква, построена през 1868 година.
Като цяло на подобно място най-интересни са гледките от брега на морето, завършващи в безкрайността. Тревата на целия полуостров е ярко зелена. Затова се заехме с поредната порция снимки.
Няма как подобно място да мине без наличието на морски фар. Доколко изпълнява функциите си не знам, но фарът на Ясон Бурну седеше някак си самотен и поизоставен.
От гледна точка на морските изгледи, като че ли тези на Инджебурун са по-красиви.
В подножието на едната страна на носа имаше разпъната палатка. Някак си не се вписваше в обстановката и по-скоро може би беше там с някаква друга цел спрямо обичайното си предназначение.
След като ни омръзна да се оглеждаме наоколо и да правим снимки се запътихме обратно към колата. Почти всички посетители също вече се бяха разотишли тъй като наближаваше 19:00 часа.
В полезрението ни отново попадна заведението и по-точно един надпис, който гласеше нещо от сорта "Пробвали ли сте някога сладко от лешници?". След като се спогледахме се запътихме директно в заведението да питаме какво е туй нещо, има ли го и може ли да си го купим.
Жената, която отсервираше масите ни каза, че имат и може да си купим. Съответно ние веднага се съгласихме. Обаче следващата и реплика беше, че трябва да изчакаме около 10 минути, тъй като сладкото от лешници се правело на момента. За да не губим време нашето намерение беше да си купим въпросното сладко като очакването ни беше, че е нещо в бурканче и ще може да си го хапнем по път или по-късно за десерт след вечеря. Затова се смутихме и я питахме дали могат да ни го пакетират за вкъщи и жената отговори положително, но каза че по принцип трябва да го ядем докато е топло, защото после не било хубаво. Първоначално се отказахме и бяхме готови да си тръгнем, но в последния момент решихме, че ще го ядем докато е топло по път. И така жената отиде да дава поръчката и след малко при нас цъфна един по-възрастен мъж, вероятно собственика. Започна да ни разпитва, че сме били искали сладко ама да ни го пакетират понеже сме били бързали и т.н., и къде сме отивали. Казахме му, че сме на пътешествие, че сме от България и искаме преди да се стъмни да стигнем в Орду, а той ни отвърна, че Орду е на 30 км. и на всяка цена трябва да отделим 10 минути, за да хапнем сладкото там на място, докато е топло и вкусно, щом сме дошли толкова от далече, защото само при него сме можели да пробваме такова сладко. Е, успя да ни убеди и останахме да ядем сладкото там. За 10 лири (5 лв.) ни сервираха въпросното сладко.
Сладкото беше хубаво и добре че видяхме надписа, та останахме да го пробваме. Понеже знам, че на турците рекламата им винаги е от типа "това не може да го намериш никъде другаде по света освен при мен", в следващите няколко дни специално се оглеждах дали няма да мерна някъде въпросното сладко, но уви наистина не го видях никъде другаде. Нито из менютата в ресторантите, нито бродейки по затънтените улички.
Докато чакахме сладкото да стане готово, мъжа продължи да ни разпитва какво, кой, как, защо, откъде точно идваме, накъде още ще ходим, има ли къде да спим Орду и т.н. По време на екскурзията се убедихме, че в Турция няма да ни оставят без покрив над главите и гладни, и ако не друго, поне тези две неща винаги ни ги предлагаха - от бензинджията до собственика на ресторанта. Подобно отношение може единствено да те кара да се чувстваш сигурен и уверен, че ако закъсаш някъде, вероятно почти всеки ще ти помогне.
След като ни стана сладкото, мъжа ни остави да си го изядем на спокойствие, след което се върна да ни пита дали ни е харесало и започна да ни зарибява да останем да гледаме залеза, защото сме били дошли точно в подходящото време. Гарантираше ни, че ще се насладим на страхотна гледка, която няма да може да видим от Орду и със сигурност в това отношение беше прав. Но до залеза все пак имаше около час време, което ние искахме да уплътним, като стигнем в Орду и се настаним в хотела, тъй като за вечерта имахме други планове, които бяха пряко свързани с времето. Като му споделихме намеренията си той се съгласи и каза, че планът ни е хубав и така се разделихме.
Продължихме движението си по приятния път към Орду.
Град Орду (Ordu) ни посрещна с леко задръстване по централния булевард Ататюрк (реално пътят D010), през който трябваше да преминем, за да стигнем до хотела.
Градът е с директен излаз на Черно море с население от около 150 000 души. Основният отрасъл в цялата област Орду е производството на лешници. Нещо повече, областта е най-големият производител на лешници не само в Турция, но и в световен мащаб, като там се добиват над 50% от световния добив на лешници. Турция произвежда близо 450 тона лешници от среден годишен световен добив 750 тона. За сравнение, вторият по-големина производител на лешници в света е Италия с близо 75 тона годишен добив, което е 6(!!!) пъти по-малко спрямо Турция. А както знаем, лешника е широко разпространена ядка, която е богата на протеини и съдържа в себе си магнезиий, мононенаситени мазнини, витамин Е и други естесвени хранителни вещества.
В световната столица на лешника бяхме избрали да нощуваме в тризвездния хотел Aktuğ Elegance Hotel на стойност от 108 лв. на нощувка за двойна стая със закуска.
Хотелът не разполага с обособен частен паркинг, което бих казал, че е леко скандално за тризвезден хотел. Все пак проблем с паркирането няма, тъй като на улицата пред хотела има достатъчно място за паркиране, а от среща пък е едно поле...Резервацията си я бяхме направили от booking.com. Хотелът беше доста излъскан, а стаята ни беше супер.
Голяма стая, с кът за сядане и място, където може да се разхвърляш подобаващо. Голяма, луксозна баня, голямо легло, голям телевизор...абе всичко 6. Категорично най-луксозното място до момента от екскурзията ни.
По традиция, докато пристигнем, докато се настаним и докато се приготвим за излизане, започна да замръква. Така или иначе в планът ни не влизаше разходка из Орду. За разнообразие, искахме да гледаме Орду от високо и затова целта ни там беше да се качим на Бозтепе (Boztepe) посредством лифт. Бозтепе е хълм с височина около 530 метра непосредствено до града (дори бих казал, че е в неговите предели). От върха на хълма се открива панорамна гледка към целият лешников град. Именно заради работно време на лифта не останахме за залеза на Ясон Бурну, тъй като щеше да стане прекалено късно, а лифта работи до 23:00 часа. Не че не може да се стигне до горе и с кола, но както казах, целта ни беше да включим в програмата и возенето с лифт. Без да губим особено много време, след като се освежихме, се качихме обратно в колата и се запътихме към долната станция на лифта, която се намира на около 3 км. от хотела, съвсем близо до центъра и на брега на морето. На снимката се вижда върха, на който предстоеше да се качим.
Общо взето се върнахме по пътя, от който бяхме дошли, но малко преди да пристигнем на паркинга изведнъж пред нас пътя се оказа затворен. Викаме си какво става, нали точно преди 30 минути минахме от тук и всичко беше нормално. Нещо грешно ли натиснах на навигацията, какво ли, въпреки че пътят съвсем не ни изглеждаше друг. От тук, от там, по уличките успяхме да излезем на главния булевард, но забележете...в насрещното. Навигацията получи поредното си главозамайване, а на мен днес ми вървеше за втори път да влизам в насрещното. В Самсун, при излизане от парка, по едно време започнахме да се движим в някакво локално платно, което беше срещу движението. До тук добре, но локалното изведнъж свърши с някакво ултра шантаво и според мен безсмислено кръгово за включване към главния път, което някак си ти идва да започнеш да го въртиш на обратно, съдейки че не бях единствения, който се засили да го върти на обратно. Бяхме 3-4 коли и настана една суматоха кой на къде ще ходи, ама се оправихме де, защото всички бяхме за включване към главния път. А е можело просто да си има един обратен завой вместо да правиш осморки посредством кръговото. Не знам, може би в България още не сме достигнали това ниво на пътна инфраструктура и аз не го разбрах това кръстовище, а нямах възможност да го разгледам по-детайлно, за да му схвана логиката. Та, след тази ретроспекция, проблемът в Орду беше друг. Както се казва "Грешката беше вярна". Бяха затворили едното платно за движение и очевидно се гласяха да полагат асфалт. Хубаво, ама ние някак си трябваше да пресечем затвореното платно, за да стигнем до паркинга при станцията на лифта. И като почнахме едно движение...подминахме и двата входа на паркинга и се движим ли движим, още малко ще се върнем обратно в Самсун. Викам си тая работа няма да стане така и завих между два от забранителните знаци и влезнах в затвореното платно и пред мен веднага драматично се хвърлиха двама работници и започнаха да ми сочат знаците. Обяснихме им, че искаме да се качим до Бозтепе с лифта и веднага преминаха във фаза "усмивка" и ни пуснаха да минем. Казаха ни, че ще асфалтират, а ние ги питахме как ще стане схемата като тръгнем да се прибираме. А, те ни казаха нещо от сорта "Охоо до 23:00 ще сме асфалтирали и движението ще е пуснато". Направо ни паднаха ченетата, тъй като почти ставаше 21:00 часа, а пичовете се готвеха да асфалтират отсечка с ширината на Цариградско шосе. Все едно да асфалтират цялостно едното платно на Цариградско шосе от Орлов мост до бул. Пейо Яворов за 2(!!!) часа. За пореден път турците ни смаяха с това как се върши работа, тъй като в действителност почти бяха приключили, когато се прибирахме и изпробвахме още парещия нов асфалт.
На долната станция на лифта има паркинг, който по принцип видяхме, че се заплаща, тъй като имаше цени. Ние обаче нищо не платихме, защото на влизане бариерата беше вдигната и на излизане също. За лифта обаче заплатихме общо 20 лири (10 лв.) за два двупосочни билета.
Лифтът ни вози по-малко от 10 минути до върха на Бозтепе. Като цяло лифта е много модерен. Кабинките светят в различни цветове, а придвижването е много меко и абсолютно безшумно. Вътре в кабинките има и радио, което може да си пуснеш. Една кабинка мисля може да събере 6 или 8 човека. На фона на всичко това балкано-ориенталщината също присъства и вътре в кабинките има разни надписи, стъклата са надраскани и всичко това придава малко неприятна обстановка на фона на модерното и сравнително ново съоръжение. Със слизането от лифта веднага направихме снимка на нощен Орду.
Общо взето усещането е все едно си се качил на Копитото и гледаш София от високо. Горната станция на лифта е на височина 509 метра, докато долната е на 8 метра надморска височина. Дължината на линията е 2 372 метра, скоростта на движение е 6 м/с, а капацитетът е 900 човека на час. Горе на тепето е като на селски панаир - ресторанти, сергии, захарен памук, сладолед, детски въртележки и т.н. Настанихме се в един от ресторантите за вечеря, по-точно в Tepe Restaurant. Горещо го препоръчвам този ресторант. Специално на мен, от всичките вечери и обадя по време на пътешествието, тази вечеря ми хареса най много. Храна, оформление, обслужване всичко беше на ниво.
Всичко освен основните яденета и водата, беше безплатно. На съседната маса пък видяхме, че може да си поръчаш чай директно с чайника и котлончето и да си го правиш сам.
Разбира се, гледката от ресторанта към Орду просто не заслужава коментар, тъй като не може да се опише.
Вечерята в Tepe Restaurant ни излезе 60 турски лири (30 лв.), което беше супер на фона на качеството, добрия сървис и приятната гледка. В интерес на истината, горе си беше хладничко и още в ресторанта се бяхме увили в одеяла, затова след вечерята на бързо разгледахме какво продават по все още работещите сергии. Купихме си няколко сувенира и се качихме на лифта в обратна посока.
Забравих да спомена, че всяка кабинка си има име и кабинката, с която слязохме надолу се казваше Ескипазар (Eskipazar). Долу хладния ветрец го нямаше затова се помотахме още малко по крайбрежната алея, преди да се приберем в хотела.
Тук срещахме по-често забрадени хора, но като цяло Орду остави в нас впечатление за жив, модерен и приятен град. Доволни от това, че успяхме да изпълним програмата за деня на 100% (дори наваксахме и пропуска от предния ден) и най-вече че си изкарахме страхотно навсякъде, легнахме да спим.
Маршрутът за деня изглежда по следния начин, като изобщо не съм сигурен за финтифлюшката, която направихме преди Ясон Бурну - https://goo.gl/maps/YWeNySoYKt92
Маршрут: Sinop - Inceburun - Samsun - Yason Burnu - Ordu
Общо километри: 371 км.
<<< Амасра и епичният път между Бартън и Синоп (Ден 3)
Веднага щом приключихме се изстреляхме по обратния път към Инджебурун.
След 10 км. се отклонихме от главния път. Започнахме да се движим по един тесен селски път, който не беше в особено добро състояние.
През целия път до носа не срещнахме нищо друго освен крави и някоя друга табела.
След около 7-8 км. стигнахме до най-северната точка на Турция.
За наше учудване изглежда, че Инджебурун далеч не е от туристическите места в Турция. Нито пътя, който води към носа подсказва за това, нито района около самото място. Бяхме единствените туристи и нямаше изглед да се появи някой друг.
Освен табелата, на носа има фенер с прилежаща постройка, приличаща на ферма. На покрива един човек правеше нещо, а в двора се разхождаше една жена. Мяркаха се и разни животни.
Инджебурун географски се пада на нивото на Ахтопол, с надморска височина от 38 метра. От континенталната част има откъснато едно парче скала. Именно това парче скала се явява най-северната точка на Турция.
Доволни, че посетихме и това място, направихме подобаваща фотосесия на носа.
Наоколо си беше леко мизерно. Мяркаха се всякакви отпадъци, които според мен бяха от живеещите във фермата хора. Морето пък чисто и в най-различни нюанси на синьото и зеленото.
На тръгване от Инджебурун, пътя ни препречиха поредната доза крави.
Разходката по брега на носа ни отне 30-40 минути, което не ни забави кой знае колко. Включихме се обратно към главния път и поехме към Самсун.
Асфалтовото покритие на пътя е като стъкло. Колата изобщо не трепваше, а трафика беше незначителен. След вчерашните приключения имахме нужда от известна доза километри по такъв път.
Не след дълго в колата настана потискащо мълчание от скука. Движението протичаше толкова плавно и еднообразно, че нямаше какво да коментираме. Доближихме се непосредствено до морето и преминавахме през редуващите се населени места. Понякога не можехме да разберем кога сме излезли от един град и сме влезнали в следващия. Другото ни разнообразие по пътя бяха редицата тунели, през които минавахме.
От тази монотонност се роди въпросът дали движението по този перфектен път не е прекалено скучно и безлично.
Е, така е, няма угодия! Спокойно поддържахме скорост 100-110 км/ч (ограничението по този тип скоростни пътища е 110 км/ч), но пък гледахме предимно високите мантинели, които скриваха по-голяма част от гледките към морето. От дясно пък гледахме съборените и оголени планини, жертвани в името на по-бързото и по-безопасно придвижване.
След 100 км. стигнахме в град Бафра (Bafra), където дойде времето за второто зареждане на бензин. След вчерашния прахоляк, през който минахме, реших да поглезя Dacia-та с автомивка.
На всяка бензиностанция от веригата OPET (и не само) задължително има място за миене на автомобили, където за 1 лира (50 стотинки) си пускаш пяна , а за още 1 лира си пускаш и водоструйка. За още 1-2 лири бензинджията е готов да направи чудеса, докато платиш бензина на касата.
Работят страшно бързо и дори един сладолед не може да изядеш, докато измият колата. Така за 2 лв. колата стана като нова изобщо без да се мокря.
След кратката пауза продължихме по все така перфектния път.
До Самсун ни оставаха около 50 км. В района на Бафра има резерват, подобен на нашия резерват "Сребърна", където може да се видят най-различни птици. Ние решихме да го пропуснем и да разгледаме птиците по време на движение. По целия път между Бафра и Самсун на стълбовете за осветление има закачени изображения на птиците.
Точно по план, за обяд пристигнахме в столицата на турското Черноморие Самсун.
С население от близо 840 000 души (табелата не е актуална), Самсун е най-големият град по Черноморското крайбрежие и е 13-ти по-големина в Турция. Надморската височина е едва 4 метра. Също така в Самсун е най-голямото пристанище по турското Черноморие.
Освен че е голям град, Самсун може да се похвали с богата история и достатъчно забележителности. Затова няколко часовият престой в града е недостатъчен за цялостното разглеждане и опознаване на града. Разстоянията са големи, а трафикът е натоварен през цялото време. При подготовката за пътешествието, първоначално бяхме решили да прескачаме големите градове, за да не губим много време (основно в трафик), тъй като така или иначе времето няма да ни е достатъчно да ги обиколим спокойно. После решихме да спираме, като предварително си харесвахме по една-две забележителности. В Самсун целта ни беше да посетим изкуствено направен остров до хълма Амисос (Amisos), намиращ се в Западния парк (Batı Park) на града. След като се сляхме в интензивния градски трафик, се отправихме към бул. Аднан Мендерес (Adnan Menderes Bulvarı), който ни отведе до целта.
На изкуствения остров е построено Амазонско село (Amazon köyü), чиято цел е да покаже как са живели жените-воини Амазонки. В началото на парка има безплатен паркинг, откъдето сложихме началото на разходката ни в Самсун.
Там има лифт, който води до върха на хълма Амисос, срещу заплащане.
Хълмът ни се стори прекалено нисък и затова пропуснахме возенето с лифт до върха му. За сметка на това, се качихме на още по-малкия хълм до паркинга, където има заведение. Там също получихме гледката, която искахме към Амазонското село и гигантските паметници.
Освен това, горе видяхме и турския близнак на нашата Dacia Logan, само че под марката Renault Symbol.
От хълма се правеха някакви неуспешни опити за полет с парашут ли се води не знам, но цирка беше пълен.
На острова, който е отделен с изкуствен канал може да се видят паметници на два огромни лъва и паметник на Амазонка-воин.
Височината на жената-воин е 12,5 метра, а теглото на паметника е приблизително 6 тона. До паметниците е обособено селото.
Според историята се смята, че Амазонките са живели известно време в района на град Терме (Terme), който се намира по пътя след Самсун. От близо паметниците изглеждат гигантски.
В единия от лъвовете може да се влиза, а вътре има постановка от битките на жените-воини, които изглеждат направо като живи.
Разходките из тази забележителност са факт от 2010 година насам и всичко наоколо все още изглежда сравнително ново и добре поддържано. Има широки алеи за вървене, мостчета над изкуствения канал, цветя, осветление и т.н.
За съжаление обаче, дървесната растителност и прекалено оскъдна, а дори и малкото посадени дръвчета бяха все още малки е крехки. В подобен горещ и слънчев ден, и особено по обяд в най-голямата жега, липсата на сянка започва да се усеща бързо.
Озовахме се пред входа на селото. За разлика от останалата част, за селото се заплаща вход. Цената e символична - 1 лира (50 стотинки) за възрастен.
В селото има няколко постройки под формата на юрти, в които са живеели Амазонките. В тях отново имаше модели на жените, които изглеждаха като истински.
Има и няколко помещения в изкуствените скали, като в едно от тях може да се влиза.
Вътре представлява нещо като музей - има видео стена, на която се прожектира информационно филмче и няколко отделения, в които има различни реализации от живота на Амазонките.
С това се изчерпа разходката ни из Амазонското село и околните паметниците. За финал от разходката слагам линк към клипчето в YouTube направено с дрон, което ни зариби да се отбием в Самсун, както и маршрут от разходката ни - Amazon köyü.
Решихме за по-сигурно да отидем в централната част на Самсун за обяд и се запътихме обратно към колата. Зададох на навигацията един платен паркинг, за който платихме 4 лири (2 лв.) за един час престой.
Обстановката по тесните централни улички на Самсун не можа да ни впечатли с нищо по-различно, в сравнение с останалите турски градове. Затова хапнахме набързо по един дюнер за скромната сума от 12 лири (6 лв.) за два броя и се сляхме отново с градския трафик. Това е трак от съвсем кратката ни обиколка из центъра на Самусн, която по-скоро беше акция по локализиране на място за обяд - Самсун. Все повече започваха да ни правят впечатление луксозните сгради на болници, училища и университети в турските градове.
В Самсун движението е хаотично (като в повечето големи градове в Турция) и силно ми напомни шофирането в Истанбул. Инфраструктурата се разраства и на доста места се строят нови булеварди или се разширяват стари. Като цяло си личи че градът е в прогрес. Самсун е част и от новата турска история. Именно тук Кемал Ататюрк пристига от Истанбул с кораба Бандърма (Bandırma) на 19 Май, 1919 година, където полага основите на Турското национално движение.
След Самсун продължихме движението си по път D010, който от тук насетне си има и европейска номерация Е70. Първите 30-40 км. след Самсун са толкова гъсто населени, че буквално през цялото време се движихме в градска обстановка. В градовете през, които преминаваше Черноморската магистрала, се появи най-шантавото ограничение на скоростта, което съм виждал някога - 82 км/ч.
Първите 1-2 пъти като го видях си помислих, че е някакъв бъзик и някой хулиган е минал и е поправил ограничението от 80 на 82, ама в последствие разбрах, че бъзик няма и това си е жива реалност. Скоро свикнах с това ограничение и профучавахме през градовете.
Като цяло въпреки лошото и агресивно шофиране, особено в градовете, турците избягват да карат прекалено бързо. Почти винаги шофират над ограниченията, но толеранса е максимум 10-15 км. Това, разбира се, не важи за шофьорите на камиони и автобуси, които според мен са най-агресивните шофьори и масово се движат с ограниченията на леките автомобили.
Често в градски условия, както се движиш с 82 км/ч, се налага да спреш на някой светофар. На моменти това става дразнещо, особено в някой по-голям град, където има светофари на по-често. Тогава започва едно бясно ускорение и тъкмо стигнеш 80 и се налага отново да спреш. Иначе започват да ти свирят и присветват, в опити да те прескочат.
Лека полека започнахме да се доближаваме до крайната цел за деня и след около 120 км. достигнахме град Фатса (Fatsa), откъдето се отклонихме към Ясон Бурну (Yason Burnu).
По принцип от Фатса до Орду (Ordu) ни оставаха още около 30 км., но с отклонението до носа и обиколката на малкия полуостров си удължихме пътя с още 40 км. Тъкмо си бяхме говорили, че днес пътуването премина гладко, без изненади и въпреки сутрешното наваксване от предния ден се движим по график и... пътят пред нас - затворен. Знаех, че този път няма друга алтернатива освен черните пътища из планината, които водят до разните планински селца и махали. Хич не ни провървя с тези носове значи! Вариантите бяха или да се върнем (и без това след разклона се движихме само няколко километра) и да отпрашим директно към Орду или да се пробваме по черните пътища и да видим навигацията как ще импровизира. Колите пред нас си продължиха по отклонението и още в движение решихме да се пробваме. В един момент колите пред нас една по една изчезнаха коя на къде е и останахме сами, а абразиралия асфалт изчезна съвсем.
Навигацията започна да получава лека шизофрения в опитите си да преизчислява маршрута. Започнахме да се сучем по планинските чукари, като на моменти влизахме в остър спор с навигацията, тъй като ми предлагаше от лош черен път до още по-лош черен път. Където ми харесваше черния път я слушах, където не продължавах по по-добрият.
Сигурно направихме някаква страхотна финтифлюшка из планината, докато се доберем отново до нормалния път. И до ден днешен като гледам картата не мога да преценя по кой точно планински чукар минахме.
Положителното от цялата работа беше, че на фона снижаващото се слънце и движението ни по билата на върховете, резките спускания и изкачвания, станахме свидетели на красиви гледки към разпръснатите наоколо къщи.
Не бих казал, че загубихме кой знае колко време (не повече от 20 минути) с обиколката. Озовахме се в Боламан (Bolaman) и като гледах на картата после, се оказа че сме заобиколили около 3 км. от главния път.
Пътят беше екстра и мога да кажа, че обиколката на полуострова много ми хареса от гледна точка на шофиране. Скоро пред нас се появи разклонът за Ясон Бурну.
След няколкостотин метра по тесен път се озовахме на носа.
Определено този нос беше по-известен сред туристите спрямо Инджебурун, което от части е странно. Имаше поне 10 коли, а навсякъде щъкаха хора.
Имаше едно заведение, а също и сергия с джунджурии.
На носа има място и една римска църква, построена през 1868 година.
Като цяло на подобно място най-интересни са гледките от брега на морето, завършващи в безкрайността. Тревата на целия полуостров е ярко зелена. Затова се заехме с поредната порция снимки.
Няма как подобно място да мине без наличието на морски фар. Доколко изпълнява функциите си не знам, но фарът на Ясон Бурну седеше някак си самотен и поизоставен.
От гледна точка на морските изгледи, като че ли тези на Инджебурун са по-красиви.
В подножието на едната страна на носа имаше разпъната палатка. Някак си не се вписваше в обстановката и по-скоро може би беше там с някаква друга цел спрямо обичайното си предназначение.
След като ни омръзна да се оглеждаме наоколо и да правим снимки се запътихме обратно към колата. Почти всички посетители също вече се бяха разотишли тъй като наближаваше 19:00 часа.
В полезрението ни отново попадна заведението и по-точно един надпис, който гласеше нещо от сорта "Пробвали ли сте някога сладко от лешници?". След като се спогледахме се запътихме директно в заведението да питаме какво е туй нещо, има ли го и може ли да си го купим.
Жената, която отсервираше масите ни каза, че имат и може да си купим. Съответно ние веднага се съгласихме. Обаче следващата и реплика беше, че трябва да изчакаме около 10 минути, тъй като сладкото от лешници се правело на момента. За да не губим време нашето намерение беше да си купим въпросното сладко като очакването ни беше, че е нещо в бурканче и ще може да си го хапнем по път или по-късно за десерт след вечеря. Затова се смутихме и я питахме дали могат да ни го пакетират за вкъщи и жената отговори положително, но каза че по принцип трябва да го ядем докато е топло, защото после не било хубаво. Първоначално се отказахме и бяхме готови да си тръгнем, но в последния момент решихме, че ще го ядем докато е топло по път. И така жената отиде да дава поръчката и след малко при нас цъфна един по-възрастен мъж, вероятно собственика. Започна да ни разпитва, че сме били искали сладко ама да ни го пакетират понеже сме били бързали и т.н., и къде сме отивали. Казахме му, че сме на пътешествие, че сме от България и искаме преди да се стъмни да стигнем в Орду, а той ни отвърна, че Орду е на 30 км. и на всяка цена трябва да отделим 10 минути, за да хапнем сладкото там на място, докато е топло и вкусно, щом сме дошли толкова от далече, защото само при него сме можели да пробваме такова сладко. Е, успя да ни убеди и останахме да ядем сладкото там. За 10 лири (5 лв.) ни сервираха въпросното сладко.
Сладкото беше хубаво и добре че видяхме надписа, та останахме да го пробваме. Понеже знам, че на турците рекламата им винаги е от типа "това не може да го намериш никъде другаде по света освен при мен", в следващите няколко дни специално се оглеждах дали няма да мерна някъде въпросното сладко, но уви наистина не го видях никъде другаде. Нито из менютата в ресторантите, нито бродейки по затънтените улички.
Докато чакахме сладкото да стане готово, мъжа продължи да ни разпитва какво, кой, как, защо, откъде точно идваме, накъде още ще ходим, има ли къде да спим Орду и т.н. По време на екскурзията се убедихме, че в Турция няма да ни оставят без покрив над главите и гладни, и ако не друго, поне тези две неща винаги ни ги предлагаха - от бензинджията до собственика на ресторанта. Подобно отношение може единствено да те кара да се чувстваш сигурен и уверен, че ако закъсаш някъде, вероятно почти всеки ще ти помогне.
След като ни стана сладкото, мъжа ни остави да си го изядем на спокойствие, след което се върна да ни пита дали ни е харесало и започна да ни зарибява да останем да гледаме залеза, защото сме били дошли точно в подходящото време. Гарантираше ни, че ще се насладим на страхотна гледка, която няма да може да видим от Орду и със сигурност в това отношение беше прав. Но до залеза все пак имаше около час време, което ние искахме да уплътним, като стигнем в Орду и се настаним в хотела, тъй като за вечерта имахме други планове, които бяха пряко свързани с времето. Като му споделихме намеренията си той се съгласи и каза, че планът ни е хубав и така се разделихме.
Продължихме движението си по приятния път към Орду.
Град Орду (Ordu) ни посрещна с леко задръстване по централния булевард Ататюрк (реално пътят D010), през който трябваше да преминем, за да стигнем до хотела.
Градът е с директен излаз на Черно море с население от около 150 000 души. Основният отрасъл в цялата област Орду е производството на лешници. Нещо повече, областта е най-големият производител на лешници не само в Турция, но и в световен мащаб, като там се добиват над 50% от световния добив на лешници. Турция произвежда близо 450 тона лешници от среден годишен световен добив 750 тона. За сравнение, вторият по-големина производител на лешници в света е Италия с близо 75 тона годишен добив, което е 6(!!!) пъти по-малко спрямо Турция. А както знаем, лешника е широко разпространена ядка, която е богата на протеини и съдържа в себе си магнезиий, мононенаситени мазнини, витамин Е и други естесвени хранителни вещества.
В световната столица на лешника бяхме избрали да нощуваме в тризвездния хотел Aktuğ Elegance Hotel на стойност от 108 лв. на нощувка за двойна стая със закуска.
Хотелът не разполага с обособен частен паркинг, което бих казал, че е леко скандално за тризвезден хотел. Все пак проблем с паркирането няма, тъй като на улицата пред хотела има достатъчно място за паркиране, а от среща пък е едно поле...Резервацията си я бяхме направили от booking.com. Хотелът беше доста излъскан, а стаята ни беше супер.
Голяма стая, с кът за сядане и място, където може да се разхвърляш подобаващо. Голяма, луксозна баня, голямо легло, голям телевизор...абе всичко 6. Категорично най-луксозното място до момента от екскурзията ни.
По традиция, докато пристигнем, докато се настаним и докато се приготвим за излизане, започна да замръква. Така или иначе в планът ни не влизаше разходка из Орду. За разнообразие, искахме да гледаме Орду от високо и затова целта ни там беше да се качим на Бозтепе (Boztepe) посредством лифт. Бозтепе е хълм с височина около 530 метра непосредствено до града (дори бих казал, че е в неговите предели). От върха на хълма се открива панорамна гледка към целият лешников град. Именно заради работно време на лифта не останахме за залеза на Ясон Бурну, тъй като щеше да стане прекалено късно, а лифта работи до 23:00 часа. Не че не може да се стигне до горе и с кола, но както казах, целта ни беше да включим в програмата и возенето с лифт. Без да губим особено много време, след като се освежихме, се качихме обратно в колата и се запътихме към долната станция на лифта, която се намира на около 3 км. от хотела, съвсем близо до центъра и на брега на морето. На снимката се вижда върха, на който предстоеше да се качим.
Общо взето се върнахме по пътя, от който бяхме дошли, но малко преди да пристигнем на паркинга изведнъж пред нас пътя се оказа затворен. Викаме си какво става, нали точно преди 30 минути минахме от тук и всичко беше нормално. Нещо грешно ли натиснах на навигацията, какво ли, въпреки че пътят съвсем не ни изглеждаше друг. От тук, от там, по уличките успяхме да излезем на главния булевард, но забележете...в насрещното. Навигацията получи поредното си главозамайване, а на мен днес ми вървеше за втори път да влизам в насрещното. В Самсун, при излизане от парка, по едно време започнахме да се движим в някакво локално платно, което беше срещу движението. До тук добре, но локалното изведнъж свърши с някакво ултра шантаво и според мен безсмислено кръгово за включване към главния път, което някак си ти идва да започнеш да го въртиш на обратно, съдейки че не бях единствения, който се засили да го върти на обратно. Бяхме 3-4 коли и настана една суматоха кой на къде ще ходи, ама се оправихме де, защото всички бяхме за включване към главния път. А е можело просто да си има един обратен завой вместо да правиш осморки посредством кръговото. Не знам, може би в България още не сме достигнали това ниво на пътна инфраструктура и аз не го разбрах това кръстовище, а нямах възможност да го разгледам по-детайлно, за да му схвана логиката. Та, след тази ретроспекция, проблемът в Орду беше друг. Както се казва "Грешката беше вярна". Бяха затворили едното платно за движение и очевидно се гласяха да полагат асфалт. Хубаво, ама ние някак си трябваше да пресечем затвореното платно, за да стигнем до паркинга при станцията на лифта. И като почнахме едно движение...подминахме и двата входа на паркинга и се движим ли движим, още малко ще се върнем обратно в Самсун. Викам си тая работа няма да стане така и завих между два от забранителните знаци и влезнах в затвореното платно и пред мен веднага драматично се хвърлиха двама работници и започнаха да ми сочат знаците. Обяснихме им, че искаме да се качим до Бозтепе с лифта и веднага преминаха във фаза "усмивка" и ни пуснаха да минем. Казаха ни, че ще асфалтират, а ние ги питахме как ще стане схемата като тръгнем да се прибираме. А, те ни казаха нещо от сорта "Охоо до 23:00 ще сме асфалтирали и движението ще е пуснато". Направо ни паднаха ченетата, тъй като почти ставаше 21:00 часа, а пичовете се готвеха да асфалтират отсечка с ширината на Цариградско шосе. Все едно да асфалтират цялостно едното платно на Цариградско шосе от Орлов мост до бул. Пейо Яворов за 2(!!!) часа. За пореден път турците ни смаяха с това как се върши работа, тъй като в действителност почти бяха приключили, когато се прибирахме и изпробвахме още парещия нов асфалт.
На долната станция на лифта има паркинг, който по принцип видяхме, че се заплаща, тъй като имаше цени. Ние обаче нищо не платихме, защото на влизане бариерата беше вдигната и на излизане също. За лифта обаче заплатихме общо 20 лири (10 лв.) за два двупосочни билета.
Лифтът ни вози по-малко от 10 минути до върха на Бозтепе. Като цяло лифта е много модерен. Кабинките светят в различни цветове, а придвижването е много меко и абсолютно безшумно. Вътре в кабинките има и радио, което може да си пуснеш. Една кабинка мисля може да събере 6 или 8 човека. На фона на всичко това балкано-ориенталщината също присъства и вътре в кабинките има разни надписи, стъклата са надраскани и всичко това придава малко неприятна обстановка на фона на модерното и сравнително ново съоръжение. Със слизането от лифта веднага направихме снимка на нощен Орду.
Общо взето усещането е все едно си се качил на Копитото и гледаш София от високо. Горната станция на лифта е на височина 509 метра, докато долната е на 8 метра надморска височина. Дължината на линията е 2 372 метра, скоростта на движение е 6 м/с, а капацитетът е 900 човека на час. Горе на тепето е като на селски панаир - ресторанти, сергии, захарен памук, сладолед, детски въртележки и т.н. Настанихме се в един от ресторантите за вечеря, по-точно в Tepe Restaurant. Горещо го препоръчвам този ресторант. Специално на мен, от всичките вечери и обадя по време на пътешествието, тази вечеря ми хареса най много. Храна, оформление, обслужване всичко беше на ниво.
Всичко освен основните яденета и водата, беше безплатно. На съседната маса пък видяхме, че може да си поръчаш чай директно с чайника и котлончето и да си го правиш сам.
Разбира се, гледката от ресторанта към Орду просто не заслужава коментар, тъй като не може да се опише.
Вечерята в Tepe Restaurant ни излезе 60 турски лири (30 лв.), което беше супер на фона на качеството, добрия сървис и приятната гледка. В интерес на истината, горе си беше хладничко и още в ресторанта се бяхме увили в одеяла, затова след вечерята на бързо разгледахме какво продават по все още работещите сергии. Купихме си няколко сувенира и се качихме на лифта в обратна посока.
Забравих да спомена, че всяка кабинка си има име и кабинката, с която слязохме надолу се казваше Ескипазар (Eskipazar). Долу хладния ветрец го нямаше затова се помотахме още малко по крайбрежната алея, преди да се приберем в хотела.
Тук срещахме по-често забрадени хора, но като цяло Орду остави в нас впечатление за жив, модерен и приятен град. Доволни от това, че успяхме да изпълним програмата за деня на 100% (дори наваксахме и пропуска от предния ден) и най-вече че си изкарахме страхотно навсякъде, легнахме да спим.
Маршрутът за деня изглежда по следния начин, като изобщо не съм сигурен за финтифлюшката, която направихме преди Ясон Бурну - https://goo.gl/maps/YWeNySoYKt92
Маршрут: Sinop - Inceburun - Samsun - Yason Burnu - Ordu
Общо километри: 371 км.
<<< Амасра и епичният път между Бартън и Синоп (Ден 3)
Няма коментари:
Публикуване на коментар