Здравейте, Приятели!
Ден пети от пътешествието 04.06 отново започна със слънчево утро. Този ден програмата ни беше по-разпокъсана и с по-малко километри за изминаване. След четири дни по Черноморското крайбрежие дойде време да разнообразим малко програмата и да се впуснем в планински приключения из турските села. До следващото място за преспиване ни предстояха 220 км. и имахме намерение след като се настаним в хотела, да изминем още около 100 км. из близките забележителности. Мястото ни за настаняваме беше в едно планинско село с име Хамсикьой (Hamsiköy). По пътя планът ни беше да минем през селото Зигана (Zigana), а след настаняването в хотела да отидем до скалния манастир Сюмела (Sümela Manastırı). Тази нощувка, всъщност, беше една от last minute промените, които направихме в програмата, тъй като останахме доста впечатлени от природната красота в този район на базата на снимките, които гледахме в Интернет. Затова включихме допълнително една нощувка, за да може да отделим повече времe за въпросните места. Закуската в Aktuğ Elegance Hotel беше под формата на шведска маса и буквално беше под всякаква критика. Продуктите бяха стари, топлите неща всъщност бяха студени, хляба беше като камък и въобще искахме да се махнем по възможно най-бързия начин. Не знам дали в хотелът имаше други гости освен нас, но докато бяхме в ресторанта за закуска не се появи никой.
Като цяло основния минус на хотела беше именно закуската. В този ред на мисли, ако това не е проблем и могат да се пренебрегнат малките недостатъци като липса на частен паркинг и отдалечеността от центъра, може да се каже че хотелът е доста добър избор за нощувка. В 10 часа потеглихме от хотела и продължихме движението си на изток покрай Черно море.
Географски вече бяхме се пренесли окончателно в източната половина на Турция. Очакванията ни бяха цялостната обстановка, като пътна инфраструктура, стандарт на живот, религиозни разбирания на хората да спадне значително, но до момента това не се случваше. Продължавахме да се движим по все така прекрасния път в посока Трабзон (Trabzon).
Населените места се редуват едно след друго, а бумът в строителството ни прави силно впечатление и наоколо се мяркат най-различни и сравнително нови жилищни сгради.
Следващият по-голям град по пътя ни беше Гиресун (Giresun) с население от близо 110 000 жители.
Градът се намира на около 50 км. от Орду и подобно на него, основния отрасъл е производството на лешници. Планът ни не включваше да спираме в този град, затова минахме през него транзит.
Отивайки все по на изток започна да ни прави впечатление все повече появата на Реджеп Ердоган по билбордовете и стълбовете за осветление. Ясно бе, че основната част от електората му е именно от земите оттатък Анкара, където хората не са светско настроени и имат далеч по-консервативни възгледи за живота. Това в известна доза се дължи на факта, че там хората водят предимно селски и по-беден начин на живот (дори и живеещите в градове).
Като шофьор, колоездач и пешеходец все по-често започнаха да ми правят впечатление многобройните надлези (пасарелки) над пътя и тоталната липса на велосипедна инфраструктура. Даже като се замисля не съм сигурен дали видяхме човек да кара колело. Следващите снимки са специално на вниманието на Столична община (и не само). Според мен, правилният начин за пешеходно пресичане на автомобилен път с повече от едно платно за движение в посока е именно такъв, макар и финансово по-неизгоден. А не пешеходни пътеки със спящи полицаи или пък пешеходен светофар през 200 метра на пътища с интензивен трафик.
От тук на сетне, който го мързи да се придвижи до пасарелката или да изкачи 30 стъпала и е решил да си рискува живота си е негов проблем. Общината (държавата) си е свършила работата. Също така, за по-високата степен на безопасност допринася наличието на осветление в голяма част от пътя и особено в населените места и кръстовищата.
С разсъждения над живота в Турция, навлязохме в пределите на град Тиреболу (Tirebolu).
Като цяло основния минус на хотела беше именно закуската. В този ред на мисли, ако това не е проблем и могат да се пренебрегнат малките недостатъци като липса на частен паркинг и отдалечеността от центъра, може да се каже че хотелът е доста добър избор за нощувка. В 10 часа потеглихме от хотела и продължихме движението си на изток покрай Черно море.
Географски вече бяхме се пренесли окончателно в източната половина на Турция. Очакванията ни бяха цялостната обстановка, като пътна инфраструктура, стандарт на живот, религиозни разбирания на хората да спадне значително, но до момента това не се случваше. Продължавахме да се движим по все така прекрасния път в посока Трабзон (Trabzon).
Населените места се редуват едно след друго, а бумът в строителството ни прави силно впечатление и наоколо се мяркат най-различни и сравнително нови жилищни сгради.
Следващият по-голям град по пътя ни беше Гиресун (Giresun) с население от близо 110 000 жители.
Градът се намира на около 50 км. от Орду и подобно на него, основния отрасъл е производството на лешници. Планът ни не включваше да спираме в този град, затова минахме през него транзит.
Отивайки все по на изток започна да ни прави впечатление все повече появата на Реджеп Ердоган по билбордовете и стълбовете за осветление. Ясно бе, че основната част от електората му е именно от земите оттатък Анкара, където хората не са светско настроени и имат далеч по-консервативни възгледи за живота. Това в известна доза се дължи на факта, че там хората водят предимно селски и по-беден начин на живот (дори и живеещите в градове).
Като шофьор, колоездач и пешеходец все по-често започнаха да ми правят впечатление многобройните надлези (пасарелки) над пътя и тоталната липса на велосипедна инфраструктура. Даже като се замисля не съм сигурен дали видяхме човек да кара колело. Следващите снимки са специално на вниманието на Столична община (и не само). Според мен, правилният начин за пешеходно пресичане на автомобилен път с повече от едно платно за движение в посока е именно такъв, макар и финансово по-неизгоден. А не пешеходни пътеки със спящи полицаи или пък пешеходен светофар през 200 метра на пътища с интензивен трафик.
От тук на сетне, който го мързи да се придвижи до пасарелката или да изкачи 30 стъпала и е решил да си рискува живота си е негов проблем. Общината (държавата) си е свършила работата. Също така, за по-високата степен на безопасност допринася наличието на осветление в голяма част от пътя и особено в населените места и кръстовищата.
С разсъждения над живота в Турция, навлязохме в пределите на град Тиреболу (Tirebolu).
В тази част от пътя тунелите отново започнаха да присъстват значително. Освен това, поради планинският характер на релефа, наоколо сградите бяха накацали на всевъзможни места.
От Тиреболу се отклонихме от Е70, за да навлезем още повече в планините на юг от крайбрежието.
Продължихме движението си по път D877, който свързва Тиреболу и Торул (Torul). Дължината на отсечката е около 90 км.
D877 изцяло е от добре познатият ни тип първокласни пътища в България с двупосочно движение с по една лента в посока. Асфалтовата настилка почти навсякъде е много добра, а маркировката е повече от безупречна.
Релефът не позволява да се поддържа същото темпо на придвижване като на еднопосочните пътища, но все пак скоростта на движение беше в порядъка 50-90 км/ч. Вече започнаха да се появяват планински хълмове, посадени със чай и от време на време край пътя срещахме подобни баби, които носеха на гърба си чували с листа от чай.
Ходеха бавно и трудно, но очевидно не разполагаха с друг метод за пренасяне на реколтата си.
На около 50 км. след разклона при Тиреболу се намира малкия планински град Кюртюн (Kürtün). На входа на града има малък парк, предимно със детски съоръжения за игра, където решихме да спрем за кратка почивка и да щракнем, някоя друга снимка от високо.
За съжаление на високото духаше силен вятър и седенето не беше особено приятно.
Докато се оглеждаме, мернахме една табела с някакъв водопад, който е на 5 км. разстояние. Пътя към него макар и почти черен, не изглеждаше много зле в началото си, поне от високо. Затова решихме да кривнем от маршрута и да се пробваме да стигнем до водопад Чалаяндиби (Çağlayandibi Şelalesi), хем и да се спасим от вятъра.
В действителност, в началото пътят беше със старо асфалтово покритие, като постепенно то започна да изчезва.
Накрая съвсем си стана офроуд, с едно две по-каменисти места, но нашата кола се справи без проблеми и успяхме да стигнем до водопада.
До самият водопад се стига, като се върви по една новопостроена алея, с дължина не повече от 150 метра, покрай рекичката, от която е част водопада.
Водопад Чалаяндиби е с височина около 15 метра. Ако трябва да съм честен, не представлява нещо невиждано и кой знае какво, но пък не е далече от главния път, така че едни 30-40 минути са предостатъчни за кривване, ако не са проблем както бе в нашия случай.
Малко след 13:00 часа бяхме отново на главния път и продължихме по маршрута.
По високите части на планините все още можеше да се види неразтопен сняг.
Само след 10 минути отново спряхме, тъй като пред нас се появи язовир Кюртюн. На един от завоите има направени масички и пейки, откъде се открива впечатляваща гледка.
В язовира можеха да се забележат "капани" за ловене на риба.
Тук вятърът също беше в стихията си, затова продължихме да се наслаждаваме на природните красоти от колата, движейки се покрай язовира.
Преди да стигнем Торул, трябваше отново да се отклоним в посока Трабзон по път D885, който има и европейска номерация Е97. Минахме през някакво сложно кръстовище, като това край Велико Търново.
Този път отново се връща на Черноморската магистрала, но до тогава има време. Кръстовището с множеството естакади все още не беше завършено напълно в нашата посока и затова първоначално направихме необичаен финт и минахме през един тунел, който продължава към Торул. След тунела, както навигацията обича да казва, направихме рязък обратен завой, за да продължим в нашата посока.
Този път беше от еднопосочните, като общо взето по цялата отсечка до Трабзон се правеха ремонти. Основно се дълбаеха дупки в планината за направата на тунели, с цел да се спести обикалянето на хълмовете и стръмните изкачвания и спускания, на които камионите изпитваха сериозни затруднения. Завършените участъци, разбира се, бяха на ниво.
Няколко километра по-късно е разклонът за село Зигана (Zigana köyü). В началото пътя е равнинен, а след това започва да се изкачва като змия нагоре.
Зигана е доста разпръснато село, което само по себе си е нищо особено. Дори къщите не са някакви автентични, а са грозни и приличат на мини кооперации.
Красивото тук е природата и гледките от високото към селото, както и виещия се път. На фона на многобройните села, явно рекламата на това село е достатъчно силна, с което успя да привлече вниманието ни, за да понаминем и от тук.
Селото си има дори симпатичен уебсайт www.zigana.org, който съдържа обобщена информация, какво може да се види и прави в околностите. Като цяло нищо по-различно от наслаждаване на природната красота, съчетано със спокойствие.
За по-дълъг престой се намират няколко хижи за настаняване, а зимата има някакви условия за ски. Но ние бяхме отдалече и за малко по тези географски ширини.
Върнахме се отново на Е97 и продължихме в посока Трабзон.
Веднага започнахме да криволичим по пътя в изкачване на прохода Зигана.
Проходът е с височина 2 030 метра и в древността е бил част от Пътят на коприната. Пътят на коприната е древен търговски коридор възникнал през II в. пр.н.е, който чрез няколко разклонения по море и суша, е свързвал Китай и Средиземноморието. И тъй като по това време коприната е била най-важната транспортирана стока, в днешно време коридорът, свързващ Изтока и Запада е известен като "Път на коприната". Има различни теории за началото му, но като цяло всичките се въртят около военните, политическите и търговските цели на Китай.
На върха на прохода има тунел с дължина 1 702 метра, като всичките ремонти дейности по отсечката се въртят около изглаждането на 14,5 километров нов тунел за преминаване през прохода. Към края на Юни 2017 са изкопани 6 км. от тунела, като дейностите са започнали през Август 2016 година и плановете са през Октомври 2019 година новият тунел да улесни движението още повече. Преди 30 години, когато го е нямал дори текущият тунел, преминаването през прохода е траяло 6 часа, докато след приключването на новия тунел се очаква времето за преминаване да е 40 минути.
Честно казано, изобщо не се усеща някаква драма при сегашното преминаване на прохода (поне лятно време). Единственото, което прави впечатление е, че изкачването и спускането са много резки (мисля с 10% наклон) и тежки за камионите. Иначе пътя е достатъчно широк и хубав. И като говорим за резки изкачвания и спускания, след като преминахме прохода направихме един рязък десен завой (направо обратен) към Хамсикьой (Hamsiköy). Асфалтовото покритие също изчезна рязко.
За селото има няколко разклона и този път определено не е най-добрият. За сметка на това се движиш възможно най-дълго по Е97. Неасфалтираната част от пътя е дълга 2,5 км. След това лека полека нещата си идват на място.
Вече по асфалтов път пристигнахме в Хамсикьой и продължихме да катерим поредния баир, за да стигнем до хотела.
След още почти 2 км. акостирахме пред хотела.
Seyirtepe Hotel е едно от 2-3-те места за настаняване, които могат да бъдат намерени в Интернет в селото. Затова изборът ни беше силно ограничен, а в интерес на истината снимките от ресторанта на хотела към околността ни накараха да се поразровим малко повече за този район и в последствие да вмъкнем нощувка в Хамсикьой. Цената за нощувка е 100 лв. за двойна стая с включена закуска.
Както се вижда и от снимките въпросният "хотел" е далеч от представите за хотел (поне нашите), още повече пък за бутиков хотел, както е написал собственика. Това си е направо хижа. Стаята е с размерите на кибритена кутийка, а вътре освен леглото и банята няма нищо друго. Е добре, има един 14" телевизор закачен на стената и нещо между шкаф и гардероб. Също толкова далече от реалността всъщност е и цената за нощувка. Според нашите представи, нощувката на подобно място и за тези условия, не би трябвало да е повече от 10-12 лв. на човек. Собственикът обаче се оказа 26-годишен младеж от Истанбул (родом от селото), който зимата 6 месеца живее без да работи в Истанбул, а лятото 6 месеца заедно с майка си върти бизнес в селото и има изкривени представи за съотношението цена/предлагани услуги във световно неизвестно турско село в планината. Както и да е, още при резервацията от booking.com бяхме на ясно, че не може да очакваме кой знае какво от това място въпреки солената цена и че всъщност плащаме за реклама и природна красота.
Освен това, още с влизането трябваше да платим престоя, а за капак имаше и драма с кредитната карта при плащане. Пича явно имаше някакъв проблем с комуникацията към банката и от нашата карта парите изчезнаха, а пък в неговата сметка не пристигнаха. Изпаднахме в лек филм, тъй като за първи път ни се случва такова нещо, след дългогодишно ползване на картата и в Турция и на други места по света. Човека поиска да му платим в кеш като според него проблема беше в нашата карта. Платих му, обаче като гледах през онлайн банкирането чрез скапания Интернет в "хотела", парите бяха изчезнали. И започна да ме човърка едно такова чувство, че тоя се опитва нещо да ни пързаля като ни таксува два пъти и го накарах да се обади в банката си и да ми покаже извлечение. В крайна сметка уж от неговата банка не е приела парите, защото там нещо не бил натиснал на ПОС устройството както трябва, а моите пари се върнаха обратно, обаче трябваше да изчакам няколко дни, докато тъпата система на моята банка си актуализира данните. Докато, течеше цялата тази неразбория си бяхме поръчали храна за обяд, защото благодарение на кофти закуската, бяхме изгладнели като вълци-стръвници.
Храната беше вкусна и ни я направи майката на собственика на момента, като за целта специално аз бях поискал нещо селско и традиционно. Та, въпросното традиционно ядене ми го поднесоха в метално саханче и се нарича "куймак" (Kuymak). Основните му съставки са царевично брашно и сирене, ама не такова бяло саламурено, а подобно на кашкавал. Кюфтета пък бяха от домашна агнешко-телешка кайма смес, далеч от това, което през последните години продават по магазините. Направо да ги ядеш с кеф! Време е да покажем и прословутата гледка от ресторанта над селото.
Освен с красивата си природа, Хамсикьой е село известно с производството си на мляко, от което се прави сютлач (Sütlaç) или казано на български - мляко с ориз. Общо взето в селото няма къща, където да не продават сютлач. Предполагам, ако изявите желание за нощуване, в голяма част от къщите няма да ви върнат. Така че, според мен, ако сме успели да ви запалим някой ден да посетите тези географски ширини в никакъв случай не резервирайте нашия хотел, а си харесайте нещо на място.
Може просто да се отбиете в ресторанта на Seyirtepe Hotel за по едно кафе/чай или обяд и да се насладите на гледката така. Наистина престоят на едно такова спокойно и красиво място те магнетизира и те кара да се чувстваш по различен начин. Изобщо не съжаляваме че останахме в селото за нощувка. В крайна сметка това целяхме - да разнообразим.
Младият собственик упорито ни караше да пробваме сютлача, но ние също толкова упорито му отказахме, тъй като първо имахме други планове за пробването на сютлач, а второ не ни и остана много място след обяда. Преди да се качим в стаята, за да се приготвим за излизане, заплатихме 40 лири (20 лв.) за целия обяд. Малко след 16:00 се бяхме приготвили и напуснахме селото, отправяйки се към една от главните ни цели по време на пътешествието - манастирът Сюмела (Sümela Manastırı).
Отправихме се в посока Трабзон към град Мачка (Maçka), само че не се върнахме на Е97, а решихме да се движим по стария панорамен път, който преминава през няколко селца.
За щастие пътят изобщо не беше лош. Малко тесен, но поне имаше асфалт и то без дупки. А пък за гледките наоколо да не говорим.
Селцата бяха доста разпръснати в покрайните и обикновено след табелата на някое село, край пътя се намираха само няколко от къщи.
Така по панорамния път се движихме около 35 минути и изминахме 20 км., докато точно преди да се включим на Е97 непосредствено преди Мачка, не изпаднахме в следната ситуация.
Имаше доста спрели коли, а от едната страна имаше джамия, пред която не съм сигурен дали имаше погребение или някакъв друг ритуал, но беше пълно с молещи се хора. А малко по-напред някой меко казано идиот беше спрял напреки на пътя и просто нямаше как да се мине. Пред нас имаше още две коли и аз слязох да видя какво става, а отпред дядката от едната кола обсъждаше нещо с по-младия мъж от втората кола. Дядката се беше надъхал и караше другия да вдигат колата, за да я преместят, а като ме видя и мен се надъха още повече. Явно и за другия мъж беше ясно, че няма как да вдигнем колата, за да я преместим, защото не помръдваше от седалката, ама дядката разпалено обясняваше и показваше във въздуха как ще вдигнем колата, ще я преместим и всичко ще е песен. Докато мигах на талази и му гледах пируетите, изведнъж откъм джамията се изсипаха всичките хора и започнаха да се качват по колите. Онзи, който блокираше пътя така и не се появи, обаче другите коли като почнаха да се поразместват и пътя се отвори. За щастие се забавихме не повече от 10 минути и успяхме да се включим към Е97.
Цялата случка се разигра буквално преди Мачка, откъдето завихме надясно и продължихме към манастирът.
Пътят към манастира стана още по-живописен и с множество завои.
В един участък подновяваха асфалтовото покритие.
Започнахме да се движим по пресен, пресен асфалт с маркировка вадеща очите, ама си личеше как претупват нещата и изобщо не оформят добре краищата на платната, а просто изливат асфалта на килограм и после едно към гьотере го валират.
Движихме се около 15 км. след Мачка, преди да навлезем на територията на национален парк "Алтъндере" (Altındere Millî Parkı), където се намира скалният манастир Сюмела.
Часът бе някъде около 17:40 и мисля, че по-рано през деня на гишето събират такса за вход на МПС. Ние преминахме гратис, тъй като нямаше никой в будката. Малко след това стигнахме до паркинг, заведения и сергии.
Личеше си, че това е доста известно туристическо място. Както се казва, купонът беше пълен. Имаше няколко ирански автобуса, а дори и няколко автомобила с ирански регистрации.
Веднага започнаха да ни зарибяват с най-уникалният мед на света, който може само от там да си купим на някакви главозамайващи цени, започващи от 70 лв. на буркан.
След като успешно блокирахме всички атаки, се съсредоточихме към това, за което бяхме дошли.
Трябваше по някакъв начин да се доберем до манастира, затова започнахме да издирваме някаква пътека. Нещата обаче не ни се получиха и решихме да питаме в едно от магазинчетата как да стигнем до горе.
От там ни насочиха към пътя, който продължаваше нагоре след паркинга, обаче ни казаха, че трябва да вървим 2,5 км. в посока и по-добре ако имаме кола да го направим с нея и да извървим само последните 500 метра. Въпреки че имаше забранителен знак за МПС хората си продължаваха нагоре с колите затова и ние сторихме същото. Не че се уплашихме от 6-те километра, които трябва да извървим, но скоро щеше да се стъмни и просто не разполагахме с толкова време. Изкачихме се до горе като в края пътя просто свърши.
Доближихме се до манастира, но той продължи да ни бъде достатъчно далеч. Понеже отново не ни стана ясно откъде точно трябва да продължим, влезнахме да питаме отново в един магазин за сувенири, накъде да продължим. Там жената ни каза, че повече няма накъде да ходим, тъй като манастирът е в ремонт и за съжаление, ще трябва да го гледаме само от далече.
В интерес на истината знаехме, че през 2016 година е започнала реставрация на манастира, обаче не успяхме да намерим информация колко точно ще продължи, затова се надявахме да е приключила, но уви. Поне разбрахме, че реставрацията ще продължи до 2019 година, така че скоро време манастирът няма да може да се посещава отвътре, а ще се гледа само отвън.
Манастирът се извисява на 1 200 метра надморска височина над долината Алтъндере и се смята, че е построен през 386 г. в чест на Дева Мария. Наистина жалко, че реставрацията му възпрепятства да го разгледаме от близо, но такъв ни е бил късметът. Все пак останахме доволни, че успяхме да видим тази забележителност, защото начинът, по който е "кацнал" манастирът на скалата наистина е впечатляващ и е трудно да се възпроизведе със снимки. Имахме на разположение още малко време, тъй като за половин час приключихме с манастира. При последното изкачване към манастира бяхме видели една табела, вероятно за друга забележителност.
Върнахме се до табелата и започнахме да оглеждаме положението.
Разклонението започваше със стряскащ път и затова почнах да се чудя дали не е по-добра идея да се връщаме към Хамсикьой.
Докато се оглеждам, по пътя завиха няколко коли, видимо по-ниски от Dacia-та, че даже и няколко раздрънкани камиончета и микробуси. Реших да се пробваме и ние и така лекичко "по терлици" минахме през лошия участък. Нататък нещата не изглеждаха чак толкова зле.
Честно казано изобщо не знаехме накъде ще ни отведе този път и накъде отиваме. Навигацията също се изгуби в нищото. Затова карах леко по пътя и общо взето се оглеждахме по живописната природа наоколо.
По скалите видяхме няколко багера, което ни накара да мислим, че явно черният път вече не е достатъчен и се изгражда нов асфалтов път, до където и да му е крайната точка. На едно място спряхме, тъй като видяхме същата табела с името на местността, като тази при разклона.
От там минава река и има мост над нея.
Докато си правим снимки, колите продължаваха да минават и в двете посоки, ще кажеш че сме на някакво главно шосе. Гледахме, че пътя се изкачва още по-нагоре и решихме да се движим още малко, докато ни писне. Скоро стигнахме до едно място, което отново беше малко по-така.
Не че нямаше да минем, но просто си казахме: "Стига толкова". Пътя все така си продължаваше напред, а ние така или иначе нямахме намерение да разберем докъде стига. Като гледах по-късно в Google Maps, мисля че след манастира се движихме по следния път: https://goo.gl/maps/smtqyQEsYHD2
Преди да направим обратния завой, запечатахме това прекрасно място с поредната доза снимки.
Между другото, на някои участъци имаше асфалт и мантинели.
По пътя надолу спряхме на още 1-2 места, за да направим някой друг кадър, след което се отправихме обратно към Мачка.
В обратна посока, след Мачка се движихме само по Е97, докато не стигнахме до разклона и пътя, по който стигнахме в Хамсикьой по-рано през деня.
За 12-те дни, които прекарахме в Турция, видяхме доста подробно всеки един етап от изграждането на тунел.
След като стигнахме разклона, преминахме отново през краткия драматичен път, преди да влезем в Хамсикьой.
Заради късният обяд, още не бяхме огладнели и по-всичко личеше, че ще пропуснем вечерята. Нямаше как обаче да пропуснем яденето на сютлач, затова програмата за деня приключихме по следния начин.
По тези географски ширини, млякото ориз вместо с канела се поднася със солидно количество натрошени лешници. Честно да си призная това беше най-хубавият сютлач, който съм ял някога. Изборът на места за ядене на сютлач в Хамсикьой са достатъчно много, но ние бяхме направили предварително проучване из форумите, къде в селото се прави най-вкусният сютлач и отговорът, който открихме беше - при Ниязи Уста (Niyazi Usta).
За малко щяхме да го изпуснем човека, защото точно като спрях колата пред неговото място, той заключваше, за да си тръгва. Като ни видя каза, че храна няма и има само сютлач, при което ние в един глас му отвърнахме, че именно за това идваме. Човекът се върна и ни отключи изобщо без да показва никакви признаци на недоволство и ни изчака спокойно да си хапнем вкусният десерт. Ей, това много ми харесва в Турция, че дори за 1 лира, няма да те върнат обратно. Ама това е така, защото собственикът всъщност е работника. Не е като в България, "Патронът" да си е наел един работник и да седи отстрани до лъскавата кола, заръфал цигарата и непрекъснато да стресира обстановката, вместо да полага истински труд. Накрая даже си направихме снимка, а през това време дойдоха още хора. След като се сбогувахме заплатихме 14 лири (7 лв.) за двата сютлача и се запътихме към хотела. Остатък от вечерта прекарахме в ресторанта на хотела. В началото седяхме отвън и чакахме да се стъмни напълно, за да видим селото през нощта. През това време собственикът на хотела ни прави компания като си говорихме на най-различни теми.
Една от темите беше какво може да опитаме за ядене по време на обиколката в района, което не може да опитаме никъде другаде в Турция. Докато обсъждаме, момчето реши направо да ни почерпи с традиционни местни гозби, които така или иначе майки му била приготвила да си ги ядат за вечеря. Малко се дръпнахме, понеже в момента изобщо не ни се ядеше, ама той настоя пък и нали в Турция като отказваш, когато те черпят и започват да се сърдят, та се съгласихме.
Така пробвахме лозови сарми със царевица, пържен патладжан и пържен зелен боб. От трите най-интересни бяха сармите, тъй като бяхме виждали по менютата и ни бяха любопитни, ама нещо не ни допаднаха особено. Патладжана и боба - нищо по-особено и различно като вкус. Така от приказка на приказка навън се стъмни. За съжаление, нощните снимки изобщо не се получиха, затова има снимки само по здрач.
Между другото, в планината си стана доста студено и се принудихме да влезем вътре, където продължихме приказката, като в последствие решихме да пробваме и сютлача в хотела. Цената му и тук беше 7 лири (3,50 лв.), но този при Ниязи Уста ни хареса доста повече. Така приключи петият ден от пътешествието, изпълнен с многобройни, различни и приятни емоции.
Маршрутът ни за деня, включващ всички разклонения изглежда горе-долу по следния начин: https://goo.gl/maps/ZB9C83fNZRz
Маршрут: Ordu - Kürtün - Zigana - Hamsiköy - Sümela Manastırı - Hamsiköy
Общо километри: 333 км.
<<< Самсун, Орду, Инджебурун и Ясон Бурну (Ден 4)
Само след 10 минути отново спряхме, тъй като пред нас се появи язовир Кюртюн. На един от завоите има направени масички и пейки, откъде се открива впечатляваща гледка.
В язовира можеха да се забележат "капани" за ловене на риба.
Тук вятърът също беше в стихията си, затова продължихме да се наслаждаваме на природните красоти от колата, движейки се покрай язовира.
Преди да стигнем Торул, трябваше отново да се отклоним в посока Трабзон по път D885, който има и европейска номерация Е97. Минахме през някакво сложно кръстовище, като това край Велико Търново.
Този път отново се връща на Черноморската магистрала, но до тогава има време. Кръстовището с множеството естакади все още не беше завършено напълно в нашата посока и затова първоначално направихме необичаен финт и минахме през един тунел, който продължава към Торул. След тунела, както навигацията обича да казва, направихме рязък обратен завой, за да продължим в нашата посока.
Този път беше от еднопосочните, като общо взето по цялата отсечка до Трабзон се правеха ремонти. Основно се дълбаеха дупки в планината за направата на тунели, с цел да се спести обикалянето на хълмовете и стръмните изкачвания и спускания, на които камионите изпитваха сериозни затруднения. Завършените участъци, разбира се, бяха на ниво.
Няколко километра по-късно е разклонът за село Зигана (Zigana köyü). В началото пътя е равнинен, а след това започва да се изкачва като змия нагоре.
Зигана е доста разпръснато село, което само по себе си е нищо особено. Дори къщите не са някакви автентични, а са грозни и приличат на мини кооперации.
Красивото тук е природата и гледките от високото към селото, както и виещия се път. На фона на многобройните села, явно рекламата на това село е достатъчно силна, с което успя да привлече вниманието ни, за да понаминем и от тук.
Селото си има дори симпатичен уебсайт www.zigana.org, който съдържа обобщена информация, какво може да се види и прави в околностите. Като цяло нищо по-различно от наслаждаване на природната красота, съчетано със спокойствие.
За по-дълъг престой се намират няколко хижи за настаняване, а зимата има някакви условия за ски. Но ние бяхме отдалече и за малко по тези географски ширини.
Върнахме се отново на Е97 и продължихме в посока Трабзон.
Веднага започнахме да криволичим по пътя в изкачване на прохода Зигана.
Проходът е с височина 2 030 метра и в древността е бил част от Пътят на коприната. Пътят на коприната е древен търговски коридор възникнал през II в. пр.н.е, който чрез няколко разклонения по море и суша, е свързвал Китай и Средиземноморието. И тъй като по това време коприната е била най-важната транспортирана стока, в днешно време коридорът, свързващ Изтока и Запада е известен като "Път на коприната". Има различни теории за началото му, но като цяло всичките се въртят около военните, политическите и търговските цели на Китай.
На върха на прохода има тунел с дължина 1 702 метра, като всичките ремонти дейности по отсечката се въртят около изглаждането на 14,5 километров нов тунел за преминаване през прохода. Към края на Юни 2017 са изкопани 6 км. от тунела, като дейностите са започнали през Август 2016 година и плановете са през Октомври 2019 година новият тунел да улесни движението още повече. Преди 30 години, когато го е нямал дори текущият тунел, преминаването през прохода е траяло 6 часа, докато след приключването на новия тунел се очаква времето за преминаване да е 40 минути.
Честно казано, изобщо не се усеща някаква драма при сегашното преминаване на прохода (поне лятно време). Единственото, което прави впечатление е, че изкачването и спускането са много резки (мисля с 10% наклон) и тежки за камионите. Иначе пътя е достатъчно широк и хубав. И като говорим за резки изкачвания и спускания, след като преминахме прохода направихме един рязък десен завой (направо обратен) към Хамсикьой (Hamsiköy). Асфалтовото покритие също изчезна рязко.
За селото има няколко разклона и този път определено не е най-добрият. За сметка на това се движиш възможно най-дълго по Е97. Неасфалтираната част от пътя е дълга 2,5 км. След това лека полека нещата си идват на място.
Вече по асфалтов път пристигнахме в Хамсикьой и продължихме да катерим поредния баир, за да стигнем до хотела.
След още почти 2 км. акостирахме пред хотела.
Seyirtepe Hotel е едно от 2-3-те места за настаняване, които могат да бъдат намерени в Интернет в селото. Затова изборът ни беше силно ограничен, а в интерес на истината снимките от ресторанта на хотела към околността ни накараха да се поразровим малко повече за този район и в последствие да вмъкнем нощувка в Хамсикьой. Цената за нощувка е 100 лв. за двойна стая с включена закуска.
Както се вижда и от снимките въпросният "хотел" е далеч от представите за хотел (поне нашите), още повече пък за бутиков хотел, както е написал собственика. Това си е направо хижа. Стаята е с размерите на кибритена кутийка, а вътре освен леглото и банята няма нищо друго. Е добре, има един 14" телевизор закачен на стената и нещо между шкаф и гардероб. Също толкова далече от реалността всъщност е и цената за нощувка. Според нашите представи, нощувката на подобно място и за тези условия, не би трябвало да е повече от 10-12 лв. на човек. Собственикът обаче се оказа 26-годишен младеж от Истанбул (родом от селото), който зимата 6 месеца живее без да работи в Истанбул, а лятото 6 месеца заедно с майка си върти бизнес в селото и има изкривени представи за съотношението цена/предлагани услуги във световно неизвестно турско село в планината. Както и да е, още при резервацията от booking.com бяхме на ясно, че не може да очакваме кой знае какво от това място въпреки солената цена и че всъщност плащаме за реклама и природна красота.
Освен това, още с влизането трябваше да платим престоя, а за капак имаше и драма с кредитната карта при плащане. Пича явно имаше някакъв проблем с комуникацията към банката и от нашата карта парите изчезнаха, а пък в неговата сметка не пристигнаха. Изпаднахме в лек филм, тъй като за първи път ни се случва такова нещо, след дългогодишно ползване на картата и в Турция и на други места по света. Човека поиска да му платим в кеш като според него проблема беше в нашата карта. Платих му, обаче като гледах през онлайн банкирането чрез скапания Интернет в "хотела", парите бяха изчезнали. И започна да ме човърка едно такова чувство, че тоя се опитва нещо да ни пързаля като ни таксува два пъти и го накарах да се обади в банката си и да ми покаже извлечение. В крайна сметка уж от неговата банка не е приела парите, защото там нещо не бил натиснал на ПОС устройството както трябва, а моите пари се върнаха обратно, обаче трябваше да изчакам няколко дни, докато тъпата система на моята банка си актуализира данните. Докато, течеше цялата тази неразбория си бяхме поръчали храна за обяд, защото благодарение на кофти закуската, бяхме изгладнели като вълци-стръвници.
Храната беше вкусна и ни я направи майката на собственика на момента, като за целта специално аз бях поискал нещо селско и традиционно. Та, въпросното традиционно ядене ми го поднесоха в метално саханче и се нарича "куймак" (Kuymak). Основните му съставки са царевично брашно и сирене, ама не такова бяло саламурено, а подобно на кашкавал. Кюфтета пък бяха от домашна агнешко-телешка кайма смес, далеч от това, което през последните години продават по магазините. Направо да ги ядеш с кеф! Време е да покажем и прословутата гледка от ресторанта над селото.
Освен с красивата си природа, Хамсикьой е село известно с производството си на мляко, от което се прави сютлач (Sütlaç) или казано на български - мляко с ориз. Общо взето в селото няма къща, където да не продават сютлач. Предполагам, ако изявите желание за нощуване, в голяма част от къщите няма да ви върнат. Така че, според мен, ако сме успели да ви запалим някой ден да посетите тези географски ширини в никакъв случай не резервирайте нашия хотел, а си харесайте нещо на място.
Може просто да се отбиете в ресторанта на Seyirtepe Hotel за по едно кафе/чай или обяд и да се насладите на гледката така. Наистина престоят на едно такова спокойно и красиво място те магнетизира и те кара да се чувстваш по различен начин. Изобщо не съжаляваме че останахме в селото за нощувка. В крайна сметка това целяхме - да разнообразим.
Младият собственик упорито ни караше да пробваме сютлача, но ние също толкова упорито му отказахме, тъй като първо имахме други планове за пробването на сютлач, а второ не ни и остана много място след обяда. Преди да се качим в стаята, за да се приготвим за излизане, заплатихме 40 лири (20 лв.) за целия обяд. Малко след 16:00 се бяхме приготвили и напуснахме селото, отправяйки се към една от главните ни цели по време на пътешествието - манастирът Сюмела (Sümela Manastırı).
Отправихме се в посока Трабзон към град Мачка (Maçka), само че не се върнахме на Е97, а решихме да се движим по стария панорамен път, който преминава през няколко селца.
За щастие пътят изобщо не беше лош. Малко тесен, но поне имаше асфалт и то без дупки. А пък за гледките наоколо да не говорим.
Селцата бяха доста разпръснати в покрайните и обикновено след табелата на някое село, край пътя се намираха само няколко от къщи.
Така по панорамния път се движихме около 35 минути и изминахме 20 км., докато точно преди да се включим на Е97 непосредствено преди Мачка, не изпаднахме в следната ситуация.
Имаше доста спрели коли, а от едната страна имаше джамия, пред която не съм сигурен дали имаше погребение или някакъв друг ритуал, но беше пълно с молещи се хора. А малко по-напред някой меко казано идиот беше спрял напреки на пътя и просто нямаше как да се мине. Пред нас имаше още две коли и аз слязох да видя какво става, а отпред дядката от едната кола обсъждаше нещо с по-младия мъж от втората кола. Дядката се беше надъхал и караше другия да вдигат колата, за да я преместят, а като ме видя и мен се надъха още повече. Явно и за другия мъж беше ясно, че няма как да вдигнем колата, за да я преместим, защото не помръдваше от седалката, ама дядката разпалено обясняваше и показваше във въздуха как ще вдигнем колата, ще я преместим и всичко ще е песен. Докато мигах на талази и му гледах пируетите, изведнъж откъм джамията се изсипаха всичките хора и започнаха да се качват по колите. Онзи, който блокираше пътя така и не се появи, обаче другите коли като почнаха да се поразместват и пътя се отвори. За щастие се забавихме не повече от 10 минути и успяхме да се включим към Е97.
Цялата случка се разигра буквално преди Мачка, откъдето завихме надясно и продължихме към манастирът.
Пътят към манастира стана още по-живописен и с множество завои.
В един участък подновяваха асфалтовото покритие.
Започнахме да се движим по пресен, пресен асфалт с маркировка вадеща очите, ама си личеше как претупват нещата и изобщо не оформят добре краищата на платната, а просто изливат асфалта на килограм и после едно към гьотере го валират.
Движихме се около 15 км. след Мачка, преди да навлезем на територията на национален парк "Алтъндере" (Altındere Millî Parkı), където се намира скалният манастир Сюмела.
Часът бе някъде около 17:40 и мисля, че по-рано през деня на гишето събират такса за вход на МПС. Ние преминахме гратис, тъй като нямаше никой в будката. Малко след това стигнахме до паркинг, заведения и сергии.
Личеше си, че това е доста известно туристическо място. Както се казва, купонът беше пълен. Имаше няколко ирански автобуса, а дори и няколко автомобила с ирански регистрации.
Веднага започнаха да ни зарибяват с най-уникалният мед на света, който може само от там да си купим на някакви главозамайващи цени, започващи от 70 лв. на буркан.
След като успешно блокирахме всички атаки, се съсредоточихме към това, за което бяхме дошли.
Трябваше по някакъв начин да се доберем до манастира, затова започнахме да издирваме някаква пътека. Нещата обаче не ни се получиха и решихме да питаме в едно от магазинчетата как да стигнем до горе.
От там ни насочиха към пътя, който продължаваше нагоре след паркинга, обаче ни казаха, че трябва да вървим 2,5 км. в посока и по-добре ако имаме кола да го направим с нея и да извървим само последните 500 метра. Въпреки че имаше забранителен знак за МПС хората си продължаваха нагоре с колите затова и ние сторихме същото. Не че се уплашихме от 6-те километра, които трябва да извървим, но скоро щеше да се стъмни и просто не разполагахме с толкова време. Изкачихме се до горе като в края пътя просто свърши.
Доближихме се до манастира, но той продължи да ни бъде достатъчно далеч. Понеже отново не ни стана ясно откъде точно трябва да продължим, влезнахме да питаме отново в един магазин за сувенири, накъде да продължим. Там жената ни каза, че повече няма накъде да ходим, тъй като манастирът е в ремонт и за съжаление, ще трябва да го гледаме само от далече.
В интерес на истината знаехме, че през 2016 година е започнала реставрация на манастира, обаче не успяхме да намерим информация колко точно ще продължи, затова се надявахме да е приключила, но уви. Поне разбрахме, че реставрацията ще продължи до 2019 година, така че скоро време манастирът няма да може да се посещава отвътре, а ще се гледа само отвън.
Манастирът се извисява на 1 200 метра надморска височина над долината Алтъндере и се смята, че е построен през 386 г. в чест на Дева Мария. Наистина жалко, че реставрацията му възпрепятства да го разгледаме от близо, но такъв ни е бил късметът. Все пак останахме доволни, че успяхме да видим тази забележителност, защото начинът, по който е "кацнал" манастирът на скалата наистина е впечатляващ и е трудно да се възпроизведе със снимки. Имахме на разположение още малко време, тъй като за половин час приключихме с манастира. При последното изкачване към манастира бяхме видели една табела, вероятно за друга забележителност.
Върнахме се до табелата и започнахме да оглеждаме положението.
Разклонението започваше със стряскащ път и затова почнах да се чудя дали не е по-добра идея да се връщаме към Хамсикьой.
Докато се оглеждам, по пътя завиха няколко коли, видимо по-ниски от Dacia-та, че даже и няколко раздрънкани камиончета и микробуси. Реших да се пробваме и ние и така лекичко "по терлици" минахме през лошия участък. Нататък нещата не изглеждаха чак толкова зле.
Честно казано изобщо не знаехме накъде ще ни отведе този път и накъде отиваме. Навигацията също се изгуби в нищото. Затова карах леко по пътя и общо взето се оглеждахме по живописната природа наоколо.
По скалите видяхме няколко багера, което ни накара да мислим, че явно черният път вече не е достатъчен и се изгражда нов асфалтов път, до където и да му е крайната точка. На едно място спряхме, тъй като видяхме същата табела с името на местността, като тази при разклона.
От там минава река и има мост над нея.
Докато си правим снимки, колите продължаваха да минават и в двете посоки, ще кажеш че сме на някакво главно шосе. Гледахме, че пътя се изкачва още по-нагоре и решихме да се движим още малко, докато ни писне. Скоро стигнахме до едно място, което отново беше малко по-така.
Не че нямаше да минем, но просто си казахме: "Стига толкова". Пътя все така си продължаваше напред, а ние така или иначе нямахме намерение да разберем докъде стига. Като гледах по-късно в Google Maps, мисля че след манастира се движихме по следния път: https://goo.gl/maps/smtqyQEsYHD2
Преди да направим обратния завой, запечатахме това прекрасно място с поредната доза снимки.
Между другото, на някои участъци имаше асфалт и мантинели.
По пътя надолу спряхме на още 1-2 места, за да направим някой друг кадър, след което се отправихме обратно към Мачка.
В обратна посока, след Мачка се движихме само по Е97, докато не стигнахме до разклона и пътя, по който стигнахме в Хамсикьой по-рано през деня.
За 12-те дни, които прекарахме в Турция, видяхме доста подробно всеки един етап от изграждането на тунел.
След като стигнахме разклона, преминахме отново през краткия драматичен път, преди да влезем в Хамсикьой.
Заради късният обяд, още не бяхме огладнели и по-всичко личеше, че ще пропуснем вечерята. Нямаше как обаче да пропуснем яденето на сютлач, затова програмата за деня приключихме по следния начин.
По тези географски ширини, млякото ориз вместо с канела се поднася със солидно количество натрошени лешници. Честно да си призная това беше най-хубавият сютлач, който съм ял някога. Изборът на места за ядене на сютлач в Хамсикьой са достатъчно много, но ние бяхме направили предварително проучване из форумите, къде в селото се прави най-вкусният сютлач и отговорът, който открихме беше - при Ниязи Уста (Niyazi Usta).
За малко щяхме да го изпуснем човека, защото точно като спрях колата пред неговото място, той заключваше, за да си тръгва. Като ни видя каза, че храна няма и има само сютлач, при което ние в един глас му отвърнахме, че именно за това идваме. Човекът се върна и ни отключи изобщо без да показва никакви признаци на недоволство и ни изчака спокойно да си хапнем вкусният десерт. Ей, това много ми харесва в Турция, че дори за 1 лира, няма да те върнат обратно. Ама това е така, защото собственикът всъщност е работника. Не е като в България, "Патронът" да си е наел един работник и да седи отстрани до лъскавата кола, заръфал цигарата и непрекъснато да стресира обстановката, вместо да полага истински труд. Накрая даже си направихме снимка, а през това време дойдоха още хора. След като се сбогувахме заплатихме 14 лири (7 лв.) за двата сютлача и се запътихме към хотела. Остатък от вечерта прекарахме в ресторанта на хотела. В началото седяхме отвън и чакахме да се стъмни напълно, за да видим селото през нощта. През това време собственикът на хотела ни прави компания като си говорихме на най-различни теми.
Една от темите беше какво може да опитаме за ядене по време на обиколката в района, което не може да опитаме никъде другаде в Турция. Докато обсъждаме, момчето реши направо да ни почерпи с традиционни местни гозби, които така или иначе майки му била приготвила да си ги ядат за вечеря. Малко се дръпнахме, понеже в момента изобщо не ни се ядеше, ама той настоя пък и нали в Турция като отказваш, когато те черпят и започват да се сърдят, та се съгласихме.
Така пробвахме лозови сарми със царевица, пържен патладжан и пържен зелен боб. От трите най-интересни бяха сармите, тъй като бяхме виждали по менютата и ни бяха любопитни, ама нещо не ни допаднаха особено. Патладжана и боба - нищо по-особено и различно като вкус. Така от приказка на приказка навън се стъмни. За съжаление, нощните снимки изобщо не се получиха, затова има снимки само по здрач.
Между другото, в планината си стана доста студено и се принудихме да влезем вътре, където продължихме приказката, като в последствие решихме да пробваме и сютлача в хотела. Цената му и тук беше 7 лири (3,50 лв.), но този при Ниязи Уста ни хареса доста повече. Така приключи петият ден от пътешествието, изпълнен с многобройни, различни и приятни емоции.
Маршрутът ни за деня, включващ всички разклонения изглежда горе-долу по следния начин: https://goo.gl/maps/ZB9C83fNZRz
Маршрут: Ordu - Kürtün - Zigana - Hamsiköy - Sümela Manastırı - Hamsiköy
Общо километри: 333 км.
<<< Самсун, Орду, Инджебурун и Ясон Бурну (Ден 4)
Няма коментари:
Публикуване на коментар