Здравейте, Приятели!
02.06, ден трети от пътешествието ни започна със страхотна закуска в ресторанта на Kaf Konak. Толкова много вдигнаха летвата, че до последния ден от екскурзията ни, това беше закуската, за която мечтаехме всяка сутрин. Постлаха ни една бяла покривка, ама толкова бяла, че направо вади очите. След това започнаха да ни носят на етапи най-различни неща, а на нас започнаха да ни текат лигите и чакахме да спрат на носят, за да започнем. В един промеждутък решихме, че са приключили. Направихме снимка и се нахвърлихме. В последствие ни донесоха още толкова неща, които бяха от топлата кухня. Общо взето имаше най-различна храна общо за 5 човека, като половината не можахме да изядем и остана.
За този ден отново имахме около 350 км. за изминаване и посещение на няколко точки - гр. Амасра (Amasra), заливът Гидерос (Gideros koyu) и най-северната точка на Турция - нос Инджебурун (Inceburun). През почти цялата си част пътят се вие из планините, които се врязват в Черно море. Затова очаквахме да имаме доста спонтанни спирки за снимки. А, пътят...ееех...! Доста бях чел за този участък и се бях настроил за бавно придвижване, но признавам си, въпреки това останах изненадан и впечатлен. 350 км. по завои, спускания изкачвания, тесни участъци, участъци без асфалт, участъци в ремонт...всички възможни фактори, които правят придвижването максимално бавно. Скоростта е между 20-40 км/ч, като скорости до 60 км/ч са рядкост, а над 60 направо мираж. Усилието обаче си струва, тъй като пътят е много живописен и тази отсечка се нареди на второ място по изживяване в цялото ни пътешествие.
От Бартън се разделихме с още няколко снимки на съседни конаци.
От Бартън се разделихме с още няколко снимки на съседни конаци.
Бартън не можа да ни впечатли с нищо особено, освен приятното настаняване в конака. Но пък изглежда плажовете наоколо биха били интересна дестинация за почивка. Има и населени плажове, има и диви. Всичките достатъчно обширни и осеяни с познатият ни ситен черноморски пясък. По график, малко след 10 часа бяхме на познатия път D010 в посока Амасра.
Разстоянието до Амасра е по-малко от 20 км. Това бяха част от малкото километри за деня, които изминахме с нормална скорост.
Градът е малко встрани от пътя, на брега на Черно море. Има новопостроен тунел, който спестява чупките по стария път.
След тунела следва рязко спускане и изведнъж изпаднахме в малкия морски град с население 6 700 души.
Спряхме на пристанището, където заплатихме 6 лири (3 лв.) паркинг. Централната част на града е тясна и с еднопосочни улички, където паркирането също е платено, а местата са силно ограничени. Затова избрахме пристанището, чиито паркинг беше достатъчно широк.
Оставихме Dacia-a да гледа заливът и отсрещните планини, а ние се втурнахме в обиколка на градчето.
Амасра се води нещо като "Перлата на турското Черноморие", тъй като притежава изключително красива природа.
Градът съхранява много история в себе си от Римската империя, Византия и Османската империя. Бил е столица на древната историческа местност Пафлагония и носи името на персийската принцеса Амастрис (дъщеря на персийският крал Дариус III).
По тесните улички на Амасра е пълно с хотели, ресторанти и магазини за сувенири от чемширово дърво (вероятно повечето са ментета), което е характерно за този район.
Определено си личи, че градът е туристическа дестинация и то не само на местно ниво.
Цялостният облик на Амасра може да се оприличи като на някой средиземноморски град. Територията на града е съставена от континентална и островна част (като нашия Несебър). Двете части са свързани с помощта на каменен мост, построен по времето на Римската империя.
Освен от предимно новото строителство, от което се състои континенталната част, в старата островна част на града има доста запазени стари сгради.
И като става дума за Римска империя, каменни мостове, стара и нова част несъмнено означава, че някъде има и крепост. E, крепост има и то под закрилата на UNESCO, което обяснява туристическия характер на града.
Нас, обаче, най ни впечатляваше природата и невероятните гледки от различните места на града.
Тук за първи път установихме колко синьо е Черно море. Чак се изненадахме. Освен това, водата е толкова чиста, че делфините си подскачан небрежно.
Общо взето накъдето и да се обърнем, пред нас имаше гледка тип "пощенска картичка".
В Амасра има градски плаж, който беше пуст. Времето беше доста топло, но водата все още беше достатъчно студена.
На връщане към колата си купихме от сергията пред една къща няколко бурканчета с домашно сладко. Разнообразието беше голямо, но ние се спряхме на няколко екзотични варианта, които не се срещат в България - по едно бурканче със сладко от мента, от дива смокиня, от някакво цвете и едно от кестени. Момчето продаваше за 5 лири (2.5 лв.) бурканчето и категорично заяви, че няма да прави отстъпки, понеже майка му била се трудила много. Така за 20 лири (10 лв.) се сдобихме с 4 бурканчета от бебешко пюре, пълни със сладко.
За почти час и половина обиколка из града, останахме с много приятни впечатления от Амасра. Това място е едно от най-красивите места, които посетихме по време на тура.
Малко преди 12 часа се изстреляхме от Амасра.
От тук насетне през почти цялото време морето беше много близо до нас. От него директно започваха планините.
Изминахме последните километри двупосочен път, описващ странно криви траектории.
Преминахме през едно село и пътя плавно се стесни.
След това навигацията започна да получава главозамайване от смяната на посоката на движение. Освен това, показваше оптимистичното ограничение на скоростта от 90 км/ч, което на практика беше невъзможно за постигане, дори с болид от Ф1.
Най-стресиращ беше часът на пристигане, който се изчислява на базата на ограниченията, които са зададени по маршрута. В реална обстановка предупредителните знаци за опасности са толкова много и различни по вид, че едвам смогвах да ги асимилирам всичките.
Освен естеството на пътя, за бавното придвижване допринасяха и редицата ремонти по трасето.
Често се откриват красиви гледки, но почти винаги на тези места спирането е невъзможно. Където ни се отдаваше дори и малка възможност да спрем на някой по-широк банкет, го правехме, за да снимаме извънредно синьото Черно море.
Дори ходехме малко пеша по пътя, за да намерим по-добра позиция за снимка.
Асфалтовото покритие варираше от сравнително добро...
...до не чак толкова добро...
...достигащо нивата на лоша настилка...
...и удряйки дъното от тотално липсващо асфалтово покритие.
Моментите, когато имахме възможност да се откъснем от пътните неволи се наслаждавахме на такива природни красоти.
На около 60 км. от Амасра се намира заливът Гидерос (Gideros koyu).
Заливчето е много спокойно и приятно място за релаксиране. И от двете му страни има по едно заведение, и двете неработещи. Природата наоколо предразполага за правеното на снимки за пощенски картички.
Този тип заливи, с много зеленина и прозрачно синя морска вода не са особено често срещани по Черноморското крайбрежие. Затова Гидерос е задължителна спирка по пътя, още повече, че е почти на главния път. Недостатък е, че няма никаква плажна ивица.
Когато си тръгвахме, срещнахме една жена, носеща торби, с която се поздравихме. Питахме я тук ли живее, на което тя отговори положително и каза, че се връща от пазар от най-близкия град Джиде (Cide). Каза ни, че градът е на 12 км. по пътя направо. Хубаво, ама жената беше отишла и се връщаше пеша с две пълни торби по това "направо", което всъщност са 12 км. спускания и изкачвания!
След Амасра, това е първият по-голям град по пътя, с население около 22 000 души.
През Джиде минахме транзит, а като гледахме на картата прогреса ни за последните 2 часа, започнахме да вярваме на навигацията за часа на пристигане в Синоп. Започнахме да обмисляме вариант за съкращаване на маршрута, въпреки че опцията беше само една. През това време продължихме да се забавляваме с поредната порция пътни предизвикателства. Изкачвахме сериозни баири...
В резултата на това, се движехме по зъберите и морето оставаше под нас.
Разбира се, периодично се появяваш някой весел офроуд участък.
Напук на напредващото време, си спирахме за снимки и почивки, когато ни скимнеше.
Стараехме сме да обърнем внимание на всеки детайл, който ни заобикаляше по тези диви географски ширини.
На този приключенски път се полагаха доста усилия някой ден да стане по-добър и по-бърз. За целта се прилагаха доста крайни мерки, като например подкопаване на скалите, съчетано с унищожаване на всякакъв тип растителност.
По-често срещахме багери, фадроми и всякакви други строителни машини, отколкото нормално движещи се МПС-та. Освен по подобряването на пътната инфраструктура, те работеха и по текущи аварийни дейности, като например разчистване на свлачища.
За разлика от друг път, когато имахме възможност да минем, на поредния такъв весел етап, един чичка започна да ръкомаха с палка да спрем. Спряхме и го питаме "Какво става?", а той "В момента не може да се минава". Направо сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да се връщаме обратно и да търсим алтернативен маршрут, който ако съществува, най-вероятно ще е за джип. Заеквайки, го питах "Добре де, кога ще може да се минава, днес ще стане ли?" и той "След 5 минути ще може да минете". Така кажи бе, човек! За едното нищо успя да ни вкара във филм. След няма и 5 минути започнахме интересно движение зад машината, която пробиваше земната маса, за да ни направи път да минем.
Щастливи, преминахме през този участък и продължихме напред.
Започнахме да обсъждаме темата за обяд, тъй като окончателно повярвахме, че по-рано от 20:00 часа едва ли ще стигнем в Синоп. Положението не изглеждаше много розово, защото минавахме предимно през села, където няма никакви места за хранене.
Ако случайно, някъде се мернеше някое заведение, то не работеше. Причината за това отдавахме на Рамазана. А колкото повече се оглеждахме като невестулки за място за ядене, толкова повече огладнявахме.
Знаех, че горе-долу на половината път се намира един малко по-голям град с име Инеболу (Inebolu), където вероятността да намерим нещо работещо е по-голяма. Скоро се появи табела, която показваше, че след малко ще стигнем в Инеболу.
По главния път D010, който пресичаше града, движението имаше временна реорганизация, тъй като течеха някакви ремонти. Това достатъчно ме разсейваше, за да направя невероятната глупост и да не завия към центъра, когато имах възможност, а да продължа по пътя с надеждата, че ще има някой ресторант. Е, да тук-там се мяркаше нещо, но отдалече не личеше дали работи или не, а всичко се намираше от отсрещната страна, където с колата нямаше как да минем, а пък в нашата посока спирането на пътя не беше възможно заради ремонтите. И така, Инеболу свърши и отново се озовахме сред нищото, още по-гладни.
Казахме си, че тази работа няма да стане така и ще търсим магазин. В разпръснатите села и това не беше особено лесна задача.
10-тина километра след Инеболу, изглежда че късмета щеше да ни огрее най-после и в едно село, баш на мегдана, гледаме извадили едни маси, столове пред едно заведение и си викаме: "Ей тука сме". По стъклата разлепени някакви картинки с яденета...точно както си трябва. Спряхме колата точно пред lokanta-та (на турски ресторант) като шефове и тъкмо да слезем...гледаме катинар на вратата и вътре пусто, пусто...направо мъка. По диагонал, обаче, фиксирахме един плод и зеленчук и като отидохме до там видяхме и селския магазин, който познайте - не работи. 30 метра по-надолу имаше още един магазин, за щастие работещ. Вътре 3 деца продават каквото са заредили последния месец, ама оборота е толкова слаб, че си пребъркват празните джобове и не могат да ни развалят 10 лири ( 5лв.). С монетите, които имахме (2 лири и нещо) си купихме два пакета солети и после през плод и зеленчука за 3 банана. После газ, че станахме за резил. Така към 17 часа успяхме да обядваме с два пакета солети и по един банан.
Трябва да има и такива моменти, за да има какво да помним и разказваме. Иначе, турското знаме може да го видиш да се вее на най-чудати места.
Малко по-щастливи от живота, продължихме да криволичим по Черноморския път, минавайки през различни населени места.
Въпреки всичките ни спирания поради една или друга причина, тъкмо бяхме смъкнали времето за пристигане до 19:30 часа, когато пред нас се появи поредното градче с население от 2 500 души, което трябваше да прекосим.
Това градче със странното име Чаталзейтин (Çatalzeytin) го намразих от дъното на душата си. Ако трябва да съм точен, намразих отсечката от този до следващия град Тюркели (Türkeli). Всичко започна като незначително разкопаване на кварталната улица в края на града..
...за да се превърне в ужасен кошмар в следващите 12 км.
Пределите на пътя се изгубиха, а нещото, по което се движехме, бяха натрошени камъни от съборените крайпътни скали.
"Нещото" беше със ширината на две Цариградски шосета, а правилата за движение бяха взети на заем от дълбока Азия. Всеки се движи, където мисли че е най-добре със зашеметяващата скорост от 3 км/ч на полусъединител, защото иначе ще се разглобиш, барабар с колата. Най-голямата драма бяха големите камиони, които участваха в този грандиозен ремонт. Те си се движеха с нормална скорост, защото просто не ги бърка и вдигаха страхотен прахоляк, от който не се вижда нищо и се молиш да не те сгази някой. Тази драма продължи повече от половин час и все едно никога нямаше да свърши. Навигацията се върна в първи клас и започна отново да показва, че ще стигне евентуално към 21 часа. Слава богу, в Тюркели нещата започнаха лека полека да се нормализират.
Нормализираха се до степен, че покритието от едри камъни, се превърна в ситен чакъл, който бързаците вдигаха във въздуха и все едно бяхме в центъра на градушка от камъчета.
Пазих се много от колите, с които се разминавахме и почти спирах в страни, когато някой искаше да ни изпревари. За щастие преминахме през този ад без пукнати стъкла или други щети.
Като ни премина шока от пътя, зачеркнахме Инджебурун от маршрута, тъй като нямаше какво да правим там по тъмно, а целта ни беше да сме там около залез слънце. Към 19 часа, преминахме през последния по-голям град преди Синоп, град Аянджък (Ayancık).
Градът е с население от 13 000 души и е втората по големина община в област Синоп. В района на Аянджък е разпространен дърводобива. До Синоп ни оставаха около 50 км. Преди това, обаче, преминахме през поредният "шедьовър" на пътното строителство в Турция.
Избрахме си едно място, на което спряхме, за да се снимаме на залез слънце и да компенсираме Инджебурун.
След това завоите по пътя оредяха и станаха по-плавни.
30 км. преди Синоп завоите съвсем станаха рядкост и пътя стана далеч по-прав. И като се подгонихме с един Duster...Оставих го да ме изпревари малко преди Синоп понеже шофьора се беше надъхал много.
Табелата на Синоп прекосихме в 19:50 и се запътихме към хотела.
Прекалено амбициозни планове имахме за този ден. Бяхме си избрали хотел, който се намира брега на морето със собствен плаж и първоначалният ни замисъл беше да пристигнем в Синоп към 17:00 часа и да поседим 1-2 часа на плажа, след което да отидем до Инджебурун за залез слънце и вечерта да приключим с разходка из Синоп. Уви, не преценихме добре времето, а и имаше достатъчно изненади по пътя, които допълнително ни загубиха време. В Синоп си бяхме запазили двойна стая със закуска и изглед към морето на цена от 125 лв. в Sinop Antik Otel.
Резервацията я направихме от сайта на хотела, посредством някаква система за резервации Reseliva. На този хотел цената навсякъде беше фиксирана. Намира се на около 3 км. от централната част на града до един жилищен комплекс. Хотелът разполага с няколко паркоместа, но като цяло може да се паркира навсякъде около хотела.
Базата е доста добра, но ми се струва, че цената на нощувка е пресилена, особено при положение, че сезона не е започнал. Но още като избирахме мястото за настаняване в Синоп, ни направи впечатление, че цените на хотелите на това място са височки.
Това всъщност ни беше най-скъпата нощувка по време на пътешествието, а не беше най-доброто място. Отдавна бяхме забравили солетите и бананите и затова без да губим време се качихме обратно в колата и отидохме в централната част на града, като първата задача беше да вечеряме. Синоп е заобиколен почти от всякъде от морето, така че крайбрежните улици са много, но ние се ориентирахме към Enver Bahadır Caddesi, която ни се стори "най-крайбрежна". Там спряхме колата.
Едно от нещата, които трябва да се опитат задължително в Синоп е Синоп Мантъсъ (Sinop Mantısı). Това са вид ръчно направени макарони, в които е увито месо. Абе, нещо като пълнен макарон с месо. За целта веднага фокусирахме едно традиционно място, на което правеха мантъ.
Уцелихме точно в десетката с това място. Заведението е малко тип "бързо хранене", но ние имахме нужда точно от това. По-важното е, че това беше най-доброто мантъ, което някога сме яли в Турция.
Зад витрината лелите точат и въртят тестото, а през това време сервитьорите минават и ни взимат поръчките. След 5 минути ни сервираха горещо мантъ.
Класиката е да се сервира гарнирано с кисело мляко с чесън и запръжка. Имаше вариант да е гарнирано с орехи, което ни се видя интересно за проба и затова си поръчахме смесен вид. Честно казано с кисело мляко си е най-добре. Платихме 38 лири (19 лв.) и доволни започнахме разходката из Синоп.
За мен, най-интересния факт за Синоп е, че според статистиките, това е градът в Турция, в който хората са най-щастливи. Вероятно е така - градът е много жив, хората са усмихнати и изглеждат като европейци. По улиците е пълно с млади хора, а дори и възрастните не се стесняват да се държат за ръце или да вървят прегърнати, което за Турция е странно и на повечето места подобно държане е приемано за скандално и неприлично.
Друг интересен факт за Синоп е, че това е единственият град в Турция, в който няма светофари. Е, имало само един, но след допитване до местните жители, общината го е оставила, защото жителите са казали, че не ги притеснява. Този факт всъщност, е бил и сред основните фактори за щастието на местните, понеже с така изградената инфраструктура, те не се изнервяли в задръствания. Все пак, с население от 40 700 души, Синоп дори не е кой знае колко голям град, но е факт, че е много приятен и жив.
Със сигурност заслужава доста повече внимание, отколкото успяхме да му отделим ние. В града има доста исторически забележителности, които през нощта нямаше как да посетим. Някои от тях са крепостта Синоп, Крепостният затвор, Водния тунел и други.
Смята се, че Синоп е родния град на древногръцкия философ Диоген, затова в града има и негов паметник.
През годините Синоп винаги е имал ролята на стратегическо пристанище и е бил столица на Понтийското кралство в древността.
В тази част на града, в която се разходихме ние, се намира паркът "Баръш Манчо" (Barış Manço), който носи името на известен турски певец, лирик и ТВ сценарист, живял в периода 1958-1999 година.
Докато се разхождахме в парка опукахме по един сладолед за десерт. Тъй като имаше доста места, на които се продаваше сладолед, се наредихме там където имаше най-голяма опашка, като логиката ни беше, че там сладоледа е най-хубав и най-специален.
Най-хубавото му беше шоколадовата глазура, която е стопена и се втвърдява веднага като го топнат в нея преди да ти подадат фунийките. Докато ближем сладоледа, взехме категоричното решение, че на следващия ден няма как да продължим пътешествието си без да се върнем до Инджебурун на най-северната точка на Турция. По този сладък начин приключи деня и разходката ни в Синоп, която изглежда по следния начин - Синоп.
Епичното ни пътуване през третия ден - https://goo.gl/maps/bPe6Y83DBZD2.
Маршрут: Bartın - Amasra - Gideros Koyu - Inebolu - Sinop
Общо километри: 340 км.
<<< гр. Бартън и плажът Инкум (Ден 2)
В Амасра има градски плаж, който беше пуст. Времето беше доста топло, но водата все още беше достатъчно студена.
На връщане към колата си купихме от сергията пред една къща няколко бурканчета с домашно сладко. Разнообразието беше голямо, но ние се спряхме на няколко екзотични варианта, които не се срещат в България - по едно бурканче със сладко от мента, от дива смокиня, от някакво цвете и едно от кестени. Момчето продаваше за 5 лири (2.5 лв.) бурканчето и категорично заяви, че няма да прави отстъпки, понеже майка му била се трудила много. Така за 20 лири (10 лв.) се сдобихме с 4 бурканчета от бебешко пюре, пълни със сладко.
За почти час и половина обиколка из града, останахме с много приятни впечатления от Амасра. Това място е едно от най-красивите места, които посетихме по време на тура.
Малко преди 12 часа се изстреляхме от Амасра.
От тук насетне през почти цялото време морето беше много близо до нас. От него директно започваха планините.
Изминахме последните километри двупосочен път, описващ странно криви траектории.
Преминахме през едно село и пътя плавно се стесни.
След това навигацията започна да получава главозамайване от смяната на посоката на движение. Освен това, показваше оптимистичното ограничение на скоростта от 90 км/ч, което на практика беше невъзможно за постигане, дори с болид от Ф1.
Най-стресиращ беше часът на пристигане, който се изчислява на базата на ограниченията, които са зададени по маршрута. В реална обстановка предупредителните знаци за опасности са толкова много и различни по вид, че едвам смогвах да ги асимилирам всичките.
Освен естеството на пътя, за бавното придвижване допринасяха и редицата ремонти по трасето.
Често се откриват красиви гледки, но почти винаги на тези места спирането е невъзможно. Където ни се отдаваше дори и малка възможност да спрем на някой по-широк банкет, го правехме, за да снимаме извънредно синьото Черно море.
Дори ходехме малко пеша по пътя, за да намерим по-добра позиция за снимка.
Асфалтовото покритие варираше от сравнително добро...
...до не чак толкова добро...
...достигащо нивата на лоша настилка...
...и удряйки дъното от тотално липсващо асфалтово покритие.
Моментите, когато имахме възможност да се откъснем от пътните неволи се наслаждавахме на такива природни красоти.
На около 60 км. от Амасра се намира заливът Гидерос (Gideros koyu).
Заливчето е много спокойно и приятно място за релаксиране. И от двете му страни има по едно заведение, и двете неработещи. Природата наоколо предразполага за правеното на снимки за пощенски картички.
Този тип заливи, с много зеленина и прозрачно синя морска вода не са особено често срещани по Черноморското крайбрежие. Затова Гидерос е задължителна спирка по пътя, още повече, че е почти на главния път. Недостатък е, че няма никаква плажна ивица.
Когато си тръгвахме, срещнахме една жена, носеща торби, с която се поздравихме. Питахме я тук ли живее, на което тя отговори положително и каза, че се връща от пазар от най-близкия град Джиде (Cide). Каза ни, че градът е на 12 км. по пътя направо. Хубаво, ама жената беше отишла и се връщаше пеша с две пълни торби по това "направо", което всъщност са 12 км. спускания и изкачвания!
След Амасра, това е първият по-голям град по пътя, с население около 22 000 души.
През Джиде минахме транзит, а като гледахме на картата прогреса ни за последните 2 часа, започнахме да вярваме на навигацията за часа на пристигане в Синоп. Започнахме да обмисляме вариант за съкращаване на маршрута, въпреки че опцията беше само една. През това време продължихме да се забавляваме с поредната порция пътни предизвикателства. Изкачвахме сериозни баири...
В резултата на това, се движехме по зъберите и морето оставаше под нас.
Разбира се, периодично се появяваш някой весел офроуд участък.
Напук на напредващото време, си спирахме за снимки и почивки, когато ни скимнеше.
Стараехме сме да обърнем внимание на всеки детайл, който ни заобикаляше по тези диви географски ширини.
На този приключенски път се полагаха доста усилия някой ден да стане по-добър и по-бърз. За целта се прилагаха доста крайни мерки, като например подкопаване на скалите, съчетано с унищожаване на всякакъв тип растителност.
По-често срещахме багери, фадроми и всякакви други строителни машини, отколкото нормално движещи се МПС-та. Освен по подобряването на пътната инфраструктура, те работеха и по текущи аварийни дейности, като например разчистване на свлачища.
За разлика от друг път, когато имахме възможност да минем, на поредния такъв весел етап, един чичка започна да ръкомаха с палка да спрем. Спряхме и го питаме "Какво става?", а той "В момента не може да се минава". Направо сърцето ми се сви при мисълта, че трябва да се връщаме обратно и да търсим алтернативен маршрут, който ако съществува, най-вероятно ще е за джип. Заеквайки, го питах "Добре де, кога ще може да се минава, днес ще стане ли?" и той "След 5 минути ще може да минете". Така кажи бе, човек! За едното нищо успя да ни вкара във филм. След няма и 5 минути започнахме интересно движение зад машината, която пробиваше земната маса, за да ни направи път да минем.
Щастливи, преминахме през този участък и продължихме напред.
Започнахме да обсъждаме темата за обяд, тъй като окончателно повярвахме, че по-рано от 20:00 часа едва ли ще стигнем в Синоп. Положението не изглеждаше много розово, защото минавахме предимно през села, където няма никакви места за хранене.
Ако случайно, някъде се мернеше някое заведение, то не работеше. Причината за това отдавахме на Рамазана. А колкото повече се оглеждахме като невестулки за място за ядене, толкова повече огладнявахме.
Знаех, че горе-долу на половината път се намира един малко по-голям град с име Инеболу (Inebolu), където вероятността да намерим нещо работещо е по-голяма. Скоро се появи табела, която показваше, че след малко ще стигнем в Инеболу.
По главния път D010, който пресичаше града, движението имаше временна реорганизация, тъй като течеха някакви ремонти. Това достатъчно ме разсейваше, за да направя невероятната глупост и да не завия към центъра, когато имах възможност, а да продължа по пътя с надеждата, че ще има някой ресторант. Е, да тук-там се мяркаше нещо, но отдалече не личеше дали работи или не, а всичко се намираше от отсрещната страна, където с колата нямаше как да минем, а пък в нашата посока спирането на пътя не беше възможно заради ремонтите. И така, Инеболу свърши и отново се озовахме сред нищото, още по-гладни.
Казахме си, че тази работа няма да стане така и ще търсим магазин. В разпръснатите села и това не беше особено лесна задача.
10-тина километра след Инеболу, изглежда че късмета щеше да ни огрее най-после и в едно село, баш на мегдана, гледаме извадили едни маси, столове пред едно заведение и си викаме: "Ей тука сме". По стъклата разлепени някакви картинки с яденета...точно както си трябва. Спряхме колата точно пред lokanta-та (на турски ресторант) като шефове и тъкмо да слезем...гледаме катинар на вратата и вътре пусто, пусто...направо мъка. По диагонал, обаче, фиксирахме един плод и зеленчук и като отидохме до там видяхме и селския магазин, който познайте - не работи. 30 метра по-надолу имаше още един магазин, за щастие работещ. Вътре 3 деца продават каквото са заредили последния месец, ама оборота е толкова слаб, че си пребъркват празните джобове и не могат да ни развалят 10 лири ( 5лв.). С монетите, които имахме (2 лири и нещо) си купихме два пакета солети и после през плод и зеленчука за 3 банана. После газ, че станахме за резил. Така към 17 часа успяхме да обядваме с два пакета солети и по един банан.
Трябва да има и такива моменти, за да има какво да помним и разказваме. Иначе, турското знаме може да го видиш да се вее на най-чудати места.
Малко по-щастливи от живота, продължихме да криволичим по Черноморския път, минавайки през различни населени места.
Въпреки всичките ни спирания поради една или друга причина, тъкмо бяхме смъкнали времето за пристигане до 19:30 часа, когато пред нас се появи поредното градче с население от 2 500 души, което трябваше да прекосим.
Това градче със странното име Чаталзейтин (Çatalzeytin) го намразих от дъното на душата си. Ако трябва да съм точен, намразих отсечката от този до следващия град Тюркели (Türkeli). Всичко започна като незначително разкопаване на кварталната улица в края на града..
...за да се превърне в ужасен кошмар в следващите 12 км.
Пределите на пътя се изгубиха, а нещото, по което се движехме, бяха натрошени камъни от съборените крайпътни скали.
"Нещото" беше със ширината на две Цариградски шосета, а правилата за движение бяха взети на заем от дълбока Азия. Всеки се движи, където мисли че е най-добре със зашеметяващата скорост от 3 км/ч на полусъединител, защото иначе ще се разглобиш, барабар с колата. Най-голямата драма бяха големите камиони, които участваха в този грандиозен ремонт. Те си се движеха с нормална скорост, защото просто не ги бърка и вдигаха страхотен прахоляк, от който не се вижда нищо и се молиш да не те сгази някой. Тази драма продължи повече от половин час и все едно никога нямаше да свърши. Навигацията се върна в първи клас и започна отново да показва, че ще стигне евентуално към 21 часа. Слава богу, в Тюркели нещата започнаха лека полека да се нормализират.
Нормализираха се до степен, че покритието от едри камъни, се превърна в ситен чакъл, който бързаците вдигаха във въздуха и все едно бяхме в центъра на градушка от камъчета.
Пазих се много от колите, с които се разминавахме и почти спирах в страни, когато някой искаше да ни изпревари. За щастие преминахме през този ад без пукнати стъкла или други щети.
Като ни премина шока от пътя, зачеркнахме Инджебурун от маршрута, тъй като нямаше какво да правим там по тъмно, а целта ни беше да сме там около залез слънце. Към 19 часа, преминахме през последния по-голям град преди Синоп, град Аянджък (Ayancık).
Градът е с население от 13 000 души и е втората по големина община в област Синоп. В района на Аянджък е разпространен дърводобива. До Синоп ни оставаха около 50 км. Преди това, обаче, преминахме през поредният "шедьовър" на пътното строителство в Турция.
Избрахме си едно място, на което спряхме, за да се снимаме на залез слънце и да компенсираме Инджебурун.
След това завоите по пътя оредяха и станаха по-плавни.
30 км. преди Синоп завоите съвсем станаха рядкост и пътя стана далеч по-прав. И като се подгонихме с един Duster...Оставих го да ме изпревари малко преди Синоп понеже шофьора се беше надъхал много.
Табелата на Синоп прекосихме в 19:50 и се запътихме към хотела.
Прекалено амбициозни планове имахме за този ден. Бяхме си избрали хотел, който се намира брега на морето със собствен плаж и първоначалният ни замисъл беше да пристигнем в Синоп към 17:00 часа и да поседим 1-2 часа на плажа, след което да отидем до Инджебурун за залез слънце и вечерта да приключим с разходка из Синоп. Уви, не преценихме добре времето, а и имаше достатъчно изненади по пътя, които допълнително ни загубиха време. В Синоп си бяхме запазили двойна стая със закуска и изглед към морето на цена от 125 лв. в Sinop Antik Otel.
Резервацията я направихме от сайта на хотела, посредством някаква система за резервации Reseliva. На този хотел цената навсякъде беше фиксирана. Намира се на около 3 км. от централната част на града до един жилищен комплекс. Хотелът разполага с няколко паркоместа, но като цяло може да се паркира навсякъде около хотела.
Базата е доста добра, но ми се струва, че цената на нощувка е пресилена, особено при положение, че сезона не е започнал. Но още като избирахме мястото за настаняване в Синоп, ни направи впечатление, че цените на хотелите на това място са височки.
Това всъщност ни беше най-скъпата нощувка по време на пътешествието, а не беше най-доброто място. Отдавна бяхме забравили солетите и бананите и затова без да губим време се качихме обратно в колата и отидохме в централната част на града, като първата задача беше да вечеряме. Синоп е заобиколен почти от всякъде от морето, така че крайбрежните улици са много, но ние се ориентирахме към Enver Bahadır Caddesi, която ни се стори "най-крайбрежна". Там спряхме колата.
Едно от нещата, които трябва да се опитат задължително в Синоп е Синоп Мантъсъ (Sinop Mantısı). Това са вид ръчно направени макарони, в които е увито месо. Абе, нещо като пълнен макарон с месо. За целта веднага фокусирахме едно традиционно място, на което правеха мантъ.
Уцелихме точно в десетката с това място. Заведението е малко тип "бързо хранене", но ние имахме нужда точно от това. По-важното е, че това беше най-доброто мантъ, което някога сме яли в Турция.
Зад витрината лелите точат и въртят тестото, а през това време сервитьорите минават и ни взимат поръчките. След 5 минути ни сервираха горещо мантъ.
Класиката е да се сервира гарнирано с кисело мляко с чесън и запръжка. Имаше вариант да е гарнирано с орехи, което ни се видя интересно за проба и затова си поръчахме смесен вид. Честно казано с кисело мляко си е най-добре. Платихме 38 лири (19 лв.) и доволни започнахме разходката из Синоп.
За мен, най-интересния факт за Синоп е, че според статистиките, това е градът в Турция, в който хората са най-щастливи. Вероятно е така - градът е много жив, хората са усмихнати и изглеждат като европейци. По улиците е пълно с млади хора, а дори и възрастните не се стесняват да се държат за ръце или да вървят прегърнати, което за Турция е странно и на повечето места подобно държане е приемано за скандално и неприлично.
Друг интересен факт за Синоп е, че това е единственият град в Турция, в който няма светофари. Е, имало само един, но след допитване до местните жители, общината го е оставила, защото жителите са казали, че не ги притеснява. Този факт всъщност, е бил и сред основните фактори за щастието на местните, понеже с така изградената инфраструктура, те не се изнервяли в задръствания. Все пак, с население от 40 700 души, Синоп дори не е кой знае колко голям град, но е факт, че е много приятен и жив.
Със сигурност заслужава доста повече внимание, отколкото успяхме да му отделим ние. В града има доста исторически забележителности, които през нощта нямаше как да посетим. Някои от тях са крепостта Синоп, Крепостният затвор, Водния тунел и други.
Смята се, че Синоп е родния град на древногръцкия философ Диоген, затова в града има и негов паметник.
През годините Синоп винаги е имал ролята на стратегическо пристанище и е бил столица на Понтийското кралство в древността.
В тази част на града, в която се разходихме ние, се намира паркът "Баръш Манчо" (Barış Manço), който носи името на известен турски певец, лирик и ТВ сценарист, живял в периода 1958-1999 година.
Докато се разхождахме в парка опукахме по един сладолед за десерт. Тъй като имаше доста места, на които се продаваше сладолед, се наредихме там където имаше най-голяма опашка, като логиката ни беше, че там сладоледа е най-хубав и най-специален.
Най-хубавото му беше шоколадовата глазура, която е стопена и се втвърдява веднага като го топнат в нея преди да ти подадат фунийките. Докато ближем сладоледа, взехме категоричното решение, че на следващия ден няма как да продължим пътешествието си без да се върнем до Инджебурун на най-северната точка на Турция. По този сладък начин приключи деня и разходката ни в Синоп, която изглежда по следния начин - Синоп.
Епичното ни пътуване през третия ден - https://goo.gl/maps/bPe6Y83DBZD2.
Маршрут: Bartın - Amasra - Gideros Koyu - Inebolu - Sinop
Общо километри: 340 км.
<<< гр. Бартън и плажът Инкум (Ден 2)
Изчетох пътеписите за всеки един ден от пътуването ви и е адски интересно, поздравление, който го е писал има дарба... Чудесни снимки, много добро представяне и на дестинацията и на самото пътуване, чак ми стана жал (и смешно същевременно) на моменти... Това да обядваш със солети и банан не го пожелавам и на най- големия си душманин. :D
ОтговорИзтриванепп Много ремонти, много разширения, бах му мамата. :D