Здравейте, Приятели!
Времето през осмия ден 07.06 започна така, както го бяхме оставили предния ден. Утрото в Айдер беше облачно и с големи мъки се сдържаше да не завали. Още вечерта си бяхме събрали такъмите, за да може да се изстреляме възможно най-бързо от този хотел, който с цялата си атмосфера ни влияеше негативно. Закуската на втората сутрин не беше нищо по-различно от предната. Изключение беше, че вече имаше още 4-5 човека и храната беше сервирана под формата на шведска маса. Изводите от отношението в този, пак казвам, не чак толкова лош хотел, оставям на читателите. Този ден ни предстояха повече километри от обичайното през последните дни. Бяхме си приготвили около 540 км. като в последствие дори ги увеличихме. Следващата ни нощувка предстоеше да бъде в меката на кюрдско-турските размирици, град Ерзинждан (Erzincan). Програмата по пътя включваше посещение на град Артвин (Artvin) и язовирната стена Деринер (Deriner barajı), движение в долината на река Чорух (Çoruh nehri) и посещение на водопада Тортум (Tortum şelalesi). Останалото - каквото ни хване окото по пътя. В 09:40 потеглихме от намусения Айдер.
Ако изключим неприятните моменти с персонала на хотела, престоят в Айдер и околността ни хареса. Мястото наистина е доста комерсиално и в интерес на истината не бихме искали да сме там, когато има навалица. Нашият опит показа, че това е място, на което трябва да се отиде за доста по-дълъг период от този, който бяхме заделили ние. Разбира се, за да може да се отиде на всички места. Ако в бъдеще ни се отдаде възможност да се върнем там отново, бихме се възползвали от услугите на туристическа агенция (в никакъв случай чрез посредник от хотела), за обиколка на платата. Другия вариант, който ми се върти като идея е някаква комбинация от лек автомобил и багажник с планински велосипеди - докато може с кола, а после на две колела.
До Чамлъхемшин вече нямаше нищо, което да ни привлече вниманието. Облаците се бяха спуснали и погълнали върховете на планините и част от къщите.
Жените трескаво се бяха захванали със събирането на чай по стръмните склонове.
От Чамлъхемшин до Ардешен основната забележителност по пътя са многобройните пунктове за рафтинг по река Фъртъна.
В Ардешен реката се влива в Черно море посредством широко корито.
От Ардешен за последно се включихме на път D010 (Е70) и поехме в посока Артвин и вторият по-големина грузински град Батуми.
Заехме се с изминаването на последните 45 км. от перфектния път покрай Черноморското крайбрежие.
В далечината облаците ставаха все по-тъмни и изглеждаше, че дъжда няма да ни се размине и днес.
След около 35 км. достигнахме град Архави (Arhavi). След като бяхме показали плана за пътешествието ни на момчетата, с които се запознахме при Зилкале, те забелязаха един пропуск в него край Архави. В района на града има хубав водопад с име Менчуна (Mençuna şelalesi) и едни мостове известни като Чифтекьопрю (Çifteköprü, в превод "Двата моста"). Вечерта преди да тръгнем се порових в Интернет, за да разгледам за какво точно става на въпрос (въпреки че те ни бяха показали снимки) и евентуално колко време ще ни е необходимо, ако ги включим. Разстоянието от Архави до водопада е около 20 км., като по пътя се минава покрай мостове. Това прави около 40-50 минути движение с кола. Освен това, до водопада се стига след 20 минутно ходене в посока, което в най-добрия случай означаваше, че ни трябват общо около 2 часа допълнително.
Вечерта решихме, че няма да успеем с времето и няма смисъл да претупваме. Като стигнахме в Архави, обаче, след като подминахме първата табела с огромни букви за водопада и мостовете, започна да ни човърка, че явно местата наистина си заслужават. На втората табела завих в последния момент на две гуми надясно и тръгнахме към забележителностите.
Вече ми се струваше абсурдно да сме изминали над 2 000 км. от дома, за да стигнем почти до края на Турция и да минем покрай тези забележителности само на 17 км. разстояние без да се отбием. Компромисния вариант беше да отидем само до мостовете, като се самоуспокоихме, че вероятно вчера и през нощта е валял дъжд и сигурно пътя до водопада е кален. Така хем щяхме да се забавим само около 1 час. В момента, още съжалявам, че не стигнахме и до водопада. Иначе Архави не е много голям град - населението му е около 17 000 души. Бързо минахме през разхвърляните квартали.
През Архави също минава река и поради това, че подминахме първата табела, известно време се движихме по странен път от другата страна на реката, докато се появи мост, по който да се прехвърлим на главния път.
Пътят към водопада и мостовете е двупосочен и с добро качество.
В 11:00 часа стигнахме Чифтекьопрю. До водопадите има още 4 км. по тесен път в дясно.
Смята се, че мостовете са построени през XVIII в. по времето на Османската империя. Първо се качихме на единия мост и снимахме втория.
След това направихме обратната процедура.
Общо взето това са два напълно идентични мостове-близнаци. През 2003 година те са реставрирани и заедно с природната красота наоколо са превърнати в туристическа атракция.
Накрая се качихме до чаената градинка, откъдето се виждат двата моста едновременно. Там можеше да изпием по един чай, ама беше мъртвило.
Като цяло мостовете биха се вписвали доста по-добре в обстановката ако липсваха грозните постройки и най-вече другите два шосейни моста.
Някак си си личи как последните са направени без особена замисъл и стоят пльоснати, с което засенчват красотата на старите мостове и предназначението им за връзка между отделните направления.
Относно водопад Менчуна, преценете сами дали си заслужава:
На тръгване двама аркадаши завъртяха някаква далавера с едни чували пълни с чай.
Към Архави се върнахме по правилния път.
Последните 10 км. от Е70 между Архави и Хопа (Hopa) изминахме неусетно, като все по-често ни изпреварваха автомобили с грузинска регистрация.
Тъмни облаци бяха надвиснали над планините и над град Хопа.
Град Хопа е последния град по турското крайбрежие преди границата с Грузия. От Хопа до граничния пункт Сарп (Sarp sınır kapısı) има по.малко от 20 км. На практика бяхме почти на границата с Грузия.
Градът е с население от близо 21 000 души. И тук отглеждането на чай е най-разпространената дейност, заедно с лешници и кивито. В града има пристанище, което има ключова роля в търговията. Хопа започва да се развива активно след 1988, когато е отворен граничния пункт с Грузия след споразумение между СССР и Турция. Тук казахме "Чао" на Черно море и се отклонихме в посока Артвин по... разбриса се, че по D010. Всъщност, от Хопа D010 и Е70 се разделят и стават два отделни коридора. А, ако погледнем на картата, култовият път D010 свършва чак след град Ардахан (Ardahan) близо до границата с Армения. Още като се отклонихме към Артвин, времето не ни прости и започна да вали дъжд.
В този участък пътя стана типично планински - много завои, спускания и изкачвания, но за щастие пътя беше добър.
Дъжда не продължи дълго, но при поредното изкачване явно се намирахме доста нависоко, ни обгърна много гъста мъгла.
Обичайно по подобен тип пътища се образуват колони зад ТИР-овете, които едвам кретат по баирите. Десетина минути по-късно, времето рязко се промени и картината започна да става по-ясна.
Наближихме град Борчка (Borçka), около който видяхме няколко табели за различни забележителности в района.
През града минахме транзитно, гледайки накацалите полузавършени сгради. За толкова километри така и не успяха да ни грабнат турските градове. В голямата си част, приличат на гета. Много от сградите са все още в строеж с неясни срокове за приключване в близко бъдеще. Инфраструктурата около сградите е в плачевно състояние. И разбира се, другата крайност - по средата изпльокана една кичозна сграда.
Не така стоят нещата извън градовете. Непосредствено след Борчка се намира язовир Борчка и баражът по поречието на река Чорух. На едно място спряхме за снимки.
Лошото време остана зад гърби ни и с всеки изминал километър се подобряваше.
През следващите 30 км. между Борчка и Артвин, пътя стана изключително живописен. Движихме се покрай язовира и река Чорук, като минавах ту от едната страна на реката, ту от другата, през редица тунели, виадукти и мостове.
Дължината на река Чорух е 431 км. като от тях на територията на Турция са 410 км, а останалите 21 са в Грузия. Влива се в Черно море край град Батуми в Грузия. Река Чорух се отличава с това, че е една от най-бързо течащите реки в света. Наоколо се разпростираха високите планини.
Маршрут: Ayder - Çifteköprü - Artvin - Erzurum - Erzincan
Общо километри: 590 км.
<<< Айдер и околностите (Ден 7)
До Чамлъхемшин вече нямаше нищо, което да ни привлече вниманието. Облаците се бяха спуснали и погълнали върховете на планините и част от къщите.
Жените трескаво се бяха захванали със събирането на чай по стръмните склонове.
От Чамлъхемшин до Ардешен основната забележителност по пътя са многобройните пунктове за рафтинг по река Фъртъна.
В Ардешен реката се влива в Черно море посредством широко корито.
От Ардешен за последно се включихме на път D010 (Е70) и поехме в посока Артвин и вторият по-големина грузински град Батуми.
Заехме се с изминаването на последните 45 км. от перфектния път покрай Черноморското крайбрежие.
В далечината облаците ставаха все по-тъмни и изглеждаше, че дъжда няма да ни се размине и днес.
След около 35 км. достигнахме град Архави (Arhavi). След като бяхме показали плана за пътешествието ни на момчетата, с които се запознахме при Зилкале, те забелязаха един пропуск в него край Архави. В района на града има хубав водопад с име Менчуна (Mençuna şelalesi) и едни мостове известни като Чифтекьопрю (Çifteköprü, в превод "Двата моста"). Вечерта преди да тръгнем се порових в Интернет, за да разгледам за какво точно става на въпрос (въпреки че те ни бяха показали снимки) и евентуално колко време ще ни е необходимо, ако ги включим. Разстоянието от Архави до водопада е около 20 км., като по пътя се минава покрай мостове. Това прави около 40-50 минути движение с кола. Освен това, до водопада се стига след 20 минутно ходене в посока, което в най-добрия случай означаваше, че ни трябват общо около 2 часа допълнително.
Вечерта решихме, че няма да успеем с времето и няма смисъл да претупваме. Като стигнахме в Архави, обаче, след като подминахме първата табела с огромни букви за водопада и мостовете, започна да ни човърка, че явно местата наистина си заслужават. На втората табела завих в последния момент на две гуми надясно и тръгнахме към забележителностите.
Вече ми се струваше абсурдно да сме изминали над 2 000 км. от дома, за да стигнем почти до края на Турция и да минем покрай тези забележителности само на 17 км. разстояние без да се отбием. Компромисния вариант беше да отидем само до мостовете, като се самоуспокоихме, че вероятно вчера и през нощта е валял дъжд и сигурно пътя до водопада е кален. Така хем щяхме да се забавим само около 1 час. В момента, още съжалявам, че не стигнахме и до водопада. Иначе Архави не е много голям град - населението му е около 17 000 души. Бързо минахме през разхвърляните квартали.
През Архави също минава река и поради това, че подминахме първата табела, известно време се движихме по странен път от другата страна на реката, докато се появи мост, по който да се прехвърлим на главния път.
Пътят към водопада и мостовете е двупосочен и с добро качество.
В 11:00 часа стигнахме Чифтекьопрю. До водопадите има още 4 км. по тесен път в дясно.
Смята се, че мостовете са построени през XVIII в. по времето на Османската империя. Първо се качихме на единия мост и снимахме втория.
След това направихме обратната процедура.
Общо взето това са два напълно идентични мостове-близнаци. През 2003 година те са реставрирани и заедно с природната красота наоколо са превърнати в туристическа атракция.
Накрая се качихме до чаената градинка, откъдето се виждат двата моста едновременно. Там можеше да изпием по един чай, ама беше мъртвило.
Като цяло мостовете биха се вписвали доста по-добре в обстановката ако липсваха грозните постройки и най-вече другите два шосейни моста.
Някак си си личи как последните са направени без особена замисъл и стоят пльоснати, с което засенчват красотата на старите мостове и предназначението им за връзка между отделните направления.
Относно водопад Менчуна, преценете сами дали си заслужава:
На тръгване двама аркадаши завъртяха някаква далавера с едни чували пълни с чай.
Към Архави се върнахме по правилния път.
Последните 10 км. от Е70 между Архави и Хопа (Hopa) изминахме неусетно, като все по-често ни изпреварваха автомобили с грузинска регистрация.
Тъмни облаци бяха надвиснали над планините и над град Хопа.
Град Хопа е последния град по турското крайбрежие преди границата с Грузия. От Хопа до граничния пункт Сарп (Sarp sınır kapısı) има по.малко от 20 км. На практика бяхме почти на границата с Грузия.
Градът е с население от близо 21 000 души. И тук отглеждането на чай е най-разпространената дейност, заедно с лешници и кивито. В града има пристанище, което има ключова роля в търговията. Хопа започва да се развива активно след 1988, когато е отворен граничния пункт с Грузия след споразумение между СССР и Турция. Тук казахме "Чао" на Черно море и се отклонихме в посока Артвин по... разбриса се, че по D010. Всъщност, от Хопа D010 и Е70 се разделят и стават два отделни коридора. А, ако погледнем на картата, култовият път D010 свършва чак след град Ардахан (Ardahan) близо до границата с Армения. Още като се отклонихме към Артвин, времето не ни прости и започна да вали дъжд.
В този участък пътя стана типично планински - много завои, спускания и изкачвания, но за щастие пътя беше добър.
Дъжда не продължи дълго, но при поредното изкачване явно се намирахме доста нависоко, ни обгърна много гъста мъгла.
Обичайно по подобен тип пътища се образуват колони зад ТИР-овете, които едвам кретат по баирите. Десетина минути по-късно, времето рязко се промени и картината започна да става по-ясна.
Наближихме град Борчка (Borçka), около който видяхме няколко табели за различни забележителности в района.
През града минахме транзитно, гледайки накацалите полузавършени сгради. За толкова километри така и не успяха да ни грабнат турските градове. В голямата си част, приличат на гета. Много от сградите са все още в строеж с неясни срокове за приключване в близко бъдеще. Инфраструктурата около сградите е в плачевно състояние. И разбира се, другата крайност - по средата изпльокана една кичозна сграда.
Не така стоят нещата извън градовете. Непосредствено след Борчка се намира язовир Борчка и баражът по поречието на река Чорух. На едно място спряхме за снимки.
Лошото време остана зад гърби ни и с всеки изминал километър се подобряваше.
През следващите 30 км. между Борчка и Артвин, пътя стана изключително живописен. Движихме се покрай язовира и река Чорук, като минавах ту от едната страна на реката, ту от другата, през редица тунели, виадукти и мостове.
Дължината на река Чорух е 431 км. като от тях на територията на Турция са 410 км, а останалите 21 са в Грузия. Влива се в Черно море край град Батуми в Грузия. Река Чорух се отличава с това, че е една от най-бързо течащите реки в света. Наоколо се разпростираха високите планини.
Дори там, където няма как да се сложи някой байрак, турците се намерили начин как да напомнят къде се намираме.
Сутринта при тръгване имахме леки опасения, че облачното и дъждовно време може да ни развали голяма част от програмата за деня. Надеждата ни беше към Артвин облаците да са останали далеч зад нас.
Така и стана. Остатък от деня премина под лъчите на слънцето. Дори в края на деня при пристигането ни в Ерзинджан термометъра показваше 30 градуса, при положение че от Айдер тръгнахме при 14 градуса температура.
В 13 часа пристигнахме в Артвин. В района на Артвин имахме набелязани за посещение стъклената тераса в Национален парк "Хатила" (Hatila Milli Parkı) и баражът Деринер (Deriner barajı).
Започнахме катерене по стръмните улици на града.
Артвин е град с население от 26 400 души и е разположен разпръснато по високата планина. Движението из улиците напомня изкачването на планински проход с поредица от S образни завои.
Градовете разположени в планината винаги са ме впечатлявали със своята красота, но не мога да си представя да шофирам ежедневно по баири из тесни улици.
Националния парк "Хатила" се намира над града и толкова се изкачвахме, че по едро време помислих, че ще се качим горе при Аллах.
След като свършиха жилищните сгради, играта загрубя и започнахме поредното офроуд приключение на път за стъклената тераса.
От края на града до стъклената тераса са 10 км. и може би бяхме изминали повече от половината, когато стигнахме до един фургон. От него излезе един човек и ни каза, че напред се извършват ремонти дейности и няма как да стигнем до терасата. Каза ни да дойдем след 18 часа, когато багерите ще са си тръгнали.
Накратко, изтеглихме късата клечка със стъклената тераса. Движихме се достатъчно дълго време, за да изгубим ценно време. Хвани ни още повече яд, че загубеното време можеше да оползотворим, отивайки до водопада Менчуна. Не ни остана нищо друго освен да се повъртим малко за снимки.
Стъклената тераса представлява следното нещо и вероятно предлага хубав поглед над природната красота - Artvin cam teras. На обратно по черния път спряхме на още няколко места.
От едно такова място наблюдавахме живописния път, по който бяхме стигнали до тук.
Няколко дни по-рано, в Хамсикьой, се беше наложило да заплатим хотела с турски лири в брой и сега като правехме изчисления, стигнахме до извода, че до края на екскурзията наличните лири няма да ни стигнат горе-долу точно с толкова. Артвин изглеждаше като удачен вариант, където да обменим евро в лири и затова се сляхме с градския трафик, в търсене на банка, където да извършим обмяната.
Честно казано изобщо не беше трудно да намерим банка. При първата, пред която имаше място да се шмугна, спряхме.
За наше учудване, от банката не ни обмениха парите, като излязоха с аргумента, че по принцип в нито една банка в Турция няма да искат да ни обменят валута. Дори случайно в някоя да го направят, ще е по "трънски курс" и затова ни посъветваха да извършим обмяната в обменно бюро, където ще получим по-добър курс. Упътиха ни къде има обменно бюро ама беше нещо от сорта "ей тука малко по-нагоре, не в трета в ляво, а във втората в дясно и после още малко и ще го видите някъде там, като погледнете назад".
Затова без да губим време се изнизахме от Артвин с надеждата най-късно утре да сме го приключили този проблем някъде другаде. Стана ни интересно от обяснението в банката, тъй като друг път сме правили обмяна в турска банка, но може по-тези географски ширини да важат други правила.
Отправихме се към баражът Деринер. И отново по път D010 от Артвин продължихме към градовете Шавшат (Şavşat) и Ардахан (Ardahan).
Започнахме да се изкачваме сериозно, а Артвин колкото и на високо да беше, започна да изглежда така сякаш се намира в равнина.
Пътя към баража ни предостави възможността да се насладим на страхотни гледки към Артвин и природата на около.
След почти 7 километрово изкачване достигнахме до точката, която бях набелязал предварително. До тук дойдохме, за да се насладим на следната гледка:
За първи път виждам подобно съоръжение от такъв калибър. Баражът Деринер е 6-ят по-височина в света, 3-ти в Европа и на първо място в Турция. Височината му е 249 метра, а дължината на арката е 720 метра. Строежа е започнал през 1998 година и окончателно е приключил през 2012 година. По време на строителния процес река Чорух е била отклоняване около строителната площадка по най-различни сложни методи, докато се изгражда стената и запълването на резервоара. Целта на съоръжението е да служи за захранване на Хидроелектрическа централа с капацитет 670 MW, която е пусната в експлоатация през 2013 година. Другото предназначение е да се осигури контролирано движение на бързата река Чорух. Тъй като беше време за обяд, седнахме в ресторанта, който се намира на тази точка и предлага тази невероятна гледка - Saklı Bahçe Restaurant.
Докато хапваме, не преместихме нито за миг поглед от стената.
Каквото и да кажа ще бъде малко - просто страхотно съоръжение с грандиозен мащаб. Според мен, това е задължителна спирка за всеки, който минава по този път и по-специално качването някъде на високо, откъдето има обзор над баража. Защото иначе ако се движиш само по пътя покрай него в ниското, може изобщо да не разбереш за какво иде реч. Прилагам и едно клипче от YouTube:
Като хапнахме вкусното ядене заплатихме 39 лири (20 лв.) сметка, след което започнахме да се спускаме обратно към Артвин.
От високо се вижда колко разпръснат е град Артвин.
За посещение в Артвин, може би е интересен гигантският паметник на Кемал Ататюрк, който се намира на един от хълмове и "варди" Артвин от високо.
Ние пропуснахме тази забележителност и без да влизаме повече в Артвин, поехме по път D950 в посока Eрзурум (Erzurum).
Като цяло, целият път от Борчка през Артвин и стигащ някъде до около Тортум (Tortum) e най-красивият, най-живописен, най-различен и най-приятен път за шофиране, по който минахме по време на пътешествието ни от Северозападна до Североизточна Турция. Тук станахме свидетели на страхотни гледки и видяхме докъде може да се разпростре пътното строителство в сложни планински терени. Минахме през толкова много тунели и виадукти, че им загубихме бройката. Минахме през няколко прохода с надморска височина над 2 000 метра. Кадри от следващите 60 км.
При плануването на маршрута много ми се искаше да продължим към Юсуфели (Yusufeli), да минем през Испир (Ispir) и да нощуваме някъде в Байбурт (Bayburt) или района, движейки се по път D050. На другия ден да продължим по D052 до Келкит (Kelkit), а от там по D040 да се включим на международния път E80. По този начин щяхме да си спестим преминаването през политико-религиозно нажежените градове Ерзурум и Ерзинждан и да продължим по програмата. Това, което ме накара да се откажа от този маршрут е, че като бях гледал в Google Maps отсечката между Юсуфели и Испир, никак не ми хареса това, което видях и реших да ни спестя близо 100-те километра по разбичкан планински път. Затова продължихме по D950 с утехата, че поне ще минем покрай водопада Тортум. Кадри от следващите километри на път за Тортум:
В този участък вече не преминавахме през тунели и виадукти и имах усещането, че се движим ниско между високите върхове, а всъщност надморската височина се въртеше около 1 000 и над 1 000 метра, достигаща до 1 600 - 1 800 метра.
Тук по планините почти няма растителност и всичко има скалист вид. Освен това, населените места са доста по-нарядко и в действителност по тези места започна да си проличава беднотията и по-примитивния начин на живот на хората.
Автомобилния трафик беше незначителен, да не кажа клонящ към нула. Все едно се бяхме откъснали от света и бяхме само ние по забравен от Бога път.
Така изминахме още 25 км. преди да стигнем до разклона за водопад Тортум. Той се намира почти на главния път след движение не повече от 500 метра по стар развален път, от който се стига до нещо като паркинг.
До водопада се стига като се слиза по едни стълби.
Водопадът Тортум е с височина 48 метра и ширина 22 метра.
Разположен е в края на язовир Тортум и е част от река Тортум, която е приток на друга река, която от своя страна се влива в Чорух.
Красив водопад, който заслужава да му се отдели време. След водопада пътя започва да се вие около язовира в продължение на 10 км.
Времето се заоблачи и стана леко странно. Лепкава жега и облаци в небето, пък отнякъде слънцето успяваше да проникне с лъчите си.
Дъжда не закъсня, но не беше нищо повече от това да намокри пътя, докато слънцето не преставаше да грее.
Това странно време ни застигна в района на Узундере (Uzendere).
Тук започна тук-там да се появява зеленина по планинските склонове, а асфалтовото покритие на пътя стана неприятно.
Не веднъж съм споменавал за грапавото покритие, което е едър чакъл слепен с течен асфалт, като този при нас около кръпките. Отделно е вълнообразно и на места изглежда като мокро. Поне пътя си остава широк и може въпреки всички недостатъци да се поддържа добра скорост.
Постепенно стигнахме и преминахме транзитно през град Тортум, който се намира на около 50 км. от водопада.
До Ерзурум ни оставаха малко над 50 км., а наоколо зеления цвят стана преобладаващ. Отново се появи усещането, че се движим ниско, но започнахме да мяркаме неразтопен сняг по склоновете съвсем близо край пътя.
Като погледнах термометъра установих, че температурата е паднала с над 10 градуса и в действителност се движехме на 2 000 метра надморска височина.
И така до Ерзурум, който в далечината изглежда сякаш е в полите на планината, както София и Витоша, ама си е на 1 200 метра надморска височина.
Малко преди 19 часа пресякохме входа на близо половин милионния град, на който ни посрещнаха военните, ама не посмяхме да ги снимаме.
Да, точно така. Вместо караулка с безцелно шматкащи се двама полицаи, на няколко километра преди Ерзурум имаше военен пост с цял микробус въоръжени войници с камуфлажни дрехи и каски. Двама от тях дори бяха залегнали край пътя и стояха така все едно очакват нещо. В града не навлязохме, а свихме по околовръстния път покрай летището, за да се включим към международния път Е80. Спряхме за четвъртото зареждане на бензин и да изядем по един сладолед. Колата мина през автомивка, въпреки че от дъжда се беше поизмила от прахоляка, който събра по пътищата из Айдер.
До Ерзинджан ни оставаха още 190 км. и по думите на бензинджиите имахме около два часа път, а ако караме бързо може и за час и половина да стигнем. Пътя бил като магистрала. По всичко личеше, че ще замръкнем, ама нищо. И без това искахме да скъсим максимално престоя си по тези места и не възнамерявахме да се разхождаме из Ерзинджан.
А пътя наистина беше "като магистрала". Буквално стъкло. Нагласих автопилота на 110 км/ч и колата просто не мърдаше. Все едно бяхме спрели.
Пътуването стана адски скучно и еднообразно. Наоколо нямаше нищо. Просто се движехме по едно високо и безкрайно плато на надморска височина между 1 300 и 1 800 метра.
Единствената гледка край пътя бяха някакви населени места под формата на катуни. Фургони и палатки, между които няма пътища, а не съм сигурен дали има ток и вода. Освен това, почвата не изглежда никак ама никак плодородна. Това може би отчасти обяснява защо по тези географски ширини на Турция живеят най-бедните и най-озверените хора, които разчитат единствено на политическа подкрепа, с което се допринася до ежедневното политическо и етническо напрежение в страната. Много рядко минавахме през някой горе-долу цивилизован град.
Така, движейки се по какви ли не пътища и различни географски ширини, нашата Dacia отпразнува своя трети (или тридесети??) юбилей в пустошта между Ерзурум и Ерзинджан.
В действителност след 2 часа кацнахме в Ерзинджан. Начина ни на посрещане не беше по-различен от този в Ерзурум. Отново на входа на града седяха дузина въоръжени войници. Хотелът ни се намираше на централния булевард на града Халит Паша (Halit Paşa Cad.) и затова минахме през голяма част от града. Обстановката изобщо не изглеждаше стряскаща. Напротив, часа беше след 21, а по улиците и магазините си имаше хора. Е, вярно че 90% бяха мъже, а 9% от жените бяха тип "нинджа", ама нищо не подсказваше, че само два дни преди ние да дойдем, в града е имало терористична атака на Кюрдската партия. Нормално, все пак за местните това е ежедневие и явно вече са излекувани от чувството за страх.
В Ерзинджан си бяхме резервирали през booking.com Meva Hotel. Цената за нощувка със закуска в двойна стая е 100 лв. Хотелът има категоризация 4* и в действителност беше най-луксозният хотел, в който отседнахме по време на пътешествието.
Обзавеждането на стаята и банята е на ниво и все още в добра кондиция. Все пак хотела е построен скоро (2013 г.) и е само на няколко години.
Стаята беше голяма и удобно, а чистота също беше отлична. Пред хотела има много малък паркинг, който беше пълен. Затова се наложи да паркирам колата на поляната отстрани до хотела. За мен хотела има един недостатък - изглежда да е строен от нискокачествени материали и лоша(а може би никаква) шумоизолация, тъй като всякакъв шум от вън и от съседните стаи се чуваше изключително много. Шума на водата от съседните стаи е осезаем и през цялото време имахме чувството, че някъде в стаята е протекло нещо и се наводняваме. Заради късния обяд и сладоледа, който бяхме яли по-рано в Ерзурум, нещо не изпитвахме глад, затова пропуснахме вечерята и директно се приготвихме за спане. Така приключи ден номер 8 от нашето Черноморско приключение из турски земи.
В крайна смета, изминахме около 50 км. повече от предвиденото и маршрутът ни за деня изглежда така - https://goo.gl/maps/FNSjTN4XNd42
Общо километри: 590 км.
<<< Айдер и околностите (Ден 7)
Няма коментари:
Публикуване на коментар