Черноморска обиколка на Северна Турция - гр. Бартън и плажът Инкум

Здравейте, Приятели!

Вторият ден от пътешествието ни 01.06 започна със слънчево утро, въпреки че през нощта времето рязко се промени и преди да заспим се изсипа дъжд. За този ден имахме запланувани за изминаване около 350 км. до следваща ни спирка по пътя, град Бартън (Bartın). Имахме намерение този ден отново да посетим някой плаж край Бартън, тъй като самият град няма директен излаз на море. За тази цел си харесахме плажът Инкум (Inkum), който се намира на около 15 километра северно от Бартън. Не бяхме сигурни дали ще имаме време, защото приблизително 1/3 от пътя, който трябваше да изминем, беше планински и бавен, но запазихме надеждата в себе си. По пътя имахме запланувано посещение на пещера Гьокгьол (Gökgöl Mağarası) в района на Зонгулдак (Zonguldak). След като събрахме багажа, към 9:30 се настанихме за закуска.

Бяхме единствените гости в хотела и вместо шведска маса, направо ни бяха приготвили порции. Закуската беше достатъчна, със свежи продукти и топли неща (омлет, геврек, чай). Като обобщение за краткият ни престой във Fener Motel мога да кажа, че с удоволствие бихме се върнали там отново за по-дълъг престой и препоръчваме хотела.

Малко след 10 часа казахме "Чао!" на Шиле и поехме по пътя.

Продължихме движението си по път D020, който след Шиле се спуска на юг, отдалечавайки се от морето и навлизайки в гориста местност. Пътя е двупосочен, с много завои и на места тесен. Освен това е с много лоша настилка, а на места с дупки.

Може би някой ден там ще има хубав път, тъй като на доста места видяхме багери, които буквално събаряха хълмовете, за да има място за по-широк и равен път.

Скоростта, която може да се развива е не повече от 40 км/ч. Минава се през редица селца, но по пътя почти няма движение. Минахме по периферията на друг известен курортен град в региона - Аава (Ağva). Този град има директен допир с Черно море и дилемата за първата ни нощувка всъщност беше между Шиле и Аава. По едно време на асфалта видяхме ей този приятел, който бавно и опасно пресичаше пътя.

Спряхме, за да спасим тази доста голяма костенурка (сигурно тежеше към 3 кг.), защото точно там минаваха големи камиони, които изнасяха земна маса от поредните разкопки на багерите. На места пътя липсваше напълно.

След Аава, гористата местност свърши, а пътят стана равнинен и значително по-добър. Около нас започнаха да се разкриват хубави гледки.

На едно място дори спряхме да се снимаме.

След кратката пауза, продължихме да се движим по далеч по-приятния път от гледна точка на настилката.

Тук интересна стана маркировката, която беше жълта на цвят, но върху по-старата бяла такава. По-интересното е, че беше застъпена много криво, все едно е направена от някой пиян. В Акчаова (Akçaova) се сблъскахме с поредното предизвикателство на пътя.

На няколко пъти ни се наложи да се справяме с подобно препятствие. През останалото време движението почти липсваше и шофирането беше приятно.

Първият по-голям град по маршрута ни беше Кандъра (Kandıra) с население от близо 50 000 жители.

Този град няма излаз на Черно море и е на около 10 км. южно отстояние от брега. Без да спираме, минавайки през Кандъра, не можахме да видим нещо запомнящо се.

В сравнително равнинният регион с надморска височина от 100 м. земеделието е силно развито и наоколо често виждахме площи, които са засети с различни посеви.

Като че ли, обаче, в този район най-много се отглеждат ягодите, тъй като през два завоя имаше сергии, на които се продаваха ягоди, директно от нивите покрай пътя. След около 100 км. изминат път от Шиле и 2 часа и половина време, стигнахме Кайнарджа (Kaynarca), откъдето се отклонихме от D020 и поехме по път D014 в посока Карасу (Karasu). За кратко се движихме по новопостроена отсечка от пътя.

След това пътя доби познатия ни път - двупосочен, с лоша настилка и резки денивелации стил "лунапарк".

На поредната недовършена отсечка, за момент изпаднахме в лек стрес, че някак си сме успели да влезем в насрещното, но явно временното движение там се осъществяваше по този начин.

Между другото, тази отсечка олицетворява некачественото пътно строителство в Турция. Както се вижда, денивелация е рязка и голяма, пътя не е оформен добре, а асфалтовото покритие следва всяка естествена извивка на релефа. След Карасу се залепихме до морето, пътя стана еднопосочен и смени номера си на D010. В този район беше силно развито крайбрежното жилищно строителство.

В следващите 30 километра, ако не бяха табелите, почти нямаше как да разграничим различните населени места. Пътя вече беше с по две ленти за движение в посока, но с чести светофари и ограничения, които никой не спазваше.

Преди Акчакоджа (Akçakoca) има един кратък участък, който се отдалечава от морето и отново е със завои и не толкова добър път.

След това, обаче, нещата придобиват много европейски вид и така чак до Ерейли (Ereğli). Освен това започнахме да виждаме много по-често и продължително Черно море.

Този път пък олицетворява качественото пътно строителство в Турция - асфалт гладък като стъкло, по който звукът от гумите е минимален, изпъната ярка маркировка, много пътни знаци, електронни информационни табели за актуалната пътна обстановка и указания за движение и въобще друга бира.

Започнаха да се появяват пътни съоръжения като тунели, в част от които открих непозната за мен функционалност на радиото ли е, на навигацията ли е... не знам. Както си слушаме радиото и по принцип в тунелите нали сигнала се губи, автоматично се пуска някаква станция, от която съобщават името на тунела, каква е скоростта на движение и други инструкции от сорта: "На изхода на тунела се извършват ремонтни дейности. Моля, движете се в лявата лента, спазвайте правилата за движение и ограниченията." След като излезем от тунела и автоматично се връща станцията, която сме слушали преди да влезем.

Контрастът между различните пътища в Турция е много голям - има страшно модерни и качествени пътища, но има и пътища под всякаква критика, докато в България имаме някакво осреднено качество, което повече клони към лошо, но все пак в рамките на приемливото.

Първият черноморски град с население над 100 000 души, през който минахме е Ерейли (Ereğli). Този град не беше в списъка ни за посещение, затова минахме транзит по главния път, който минава през града.

Минахме покрай пристанището, което не беше никак малко, а от останалата част останахме с впечатление, че градът е добре устроен и развиващ се. Накрая на града, спряхме за първото зареждане с турски бензин.

По традиция, в Турция зареждам само в бензиностанции OPET. Тази верига разполага с бензиностанции на територията на цялата държава. Най ми допада това, че в която и бензиностанция, в който и край на Турция да е, стандартите са едни и същи. Напълнихме резервоара на Dacia-та с бензин, а ние изядохме по един сладолед, след което продължихме към Зонгулдак (Zonuldak). Между двата града, пътят се отдалечава от морето. Освен това по него протичаха ремонти дейности.

На някои отсечки, ремонта беше приключен и пътя беше придобил онзи европейския вид.

С наближаването на Зонгулдак, отново се появи морето.

Около града ми се стори, че се строи доста мащабен околовръстен път, който ще спестява време, тъй като в момента пътя минава през града.

Доста се двоумяхме дали да не спрем в Зонгулдак за малко, тъй като не можахме да намерим нещо, което да привлече вниманието ни.

В района на Зонгулдак има много мини и рудници. От туристическа гледна точка, района е известен с наличието си на много пещери, но много малко от тях са облагородени. Самият град пък ни се стори някак разпръснат и сив.

Като цяло град, който не можахме да запомним с нищо.

Непосредствено след Зонгулдак, буквално на пътя, се намира пещерата Гьокгьол (Gökgöl Mağarası). Имахме голямо желание да посетим тази пещера, но точно около нея ремонтите по пътя бяха страшни. Буквално всичко беше изринато и се вдигаше един страшен прахоляк.

Дълбаеха се някакви тунели, ринеха се скали...абе буквално беше ад. Изобщо не знаех къде да оставим колата, а само при мисълта, че трябва да стои в този прахоляк, директно подминахме пещерата. Така за съжаление, не успяхме да я разгледаме. Отново се бяхме отдалечили от крайбрежието, а пътя въпреки че беше от еднопосочните с по две ленти, беше от старите пътища с кофти настилка и много неравности.

Наистина си имаше нужда от реновация и нямам никакви съмнения, че след това ще бъде перфектен.

Но ние трябваше през следващите 80 км. да изтърпим лошия път.

Малко след 17 часа бяхме в Бартън (Bartın). Искахме да пристигнем по-рано, за да може да поседим повечко на плажа, но ремонтите по пътя ни забавиха, тъй като се движехме бавно в участъци, който трябваше да преминем по-бързо.

Както бях споменал в началото, Бартън няма директен излаз на море, но с колата не е проблем да се отиде до плажовете край града. Надморската височина на Бартън е едва 25 метра.

Тук си бяхме избрали да нощуваме в конак. Понеже цената в booking нещо не ни се понрави, се свързахме директно с хотела да питаме за цена. Успяхме да спазарим цена от 240 лири (120 лв.) за нощувка със закуска в двойна стая, което беше с почти 30 лв. по-ниска цена спрямо тази в booking. Не че и 120 лв. са малко пари, но за автентичната обстановка си струваше.

Kaf Konak e сграда построена през 1910 година в автентичен отомански стил. През 2010 година е започната реставрация на сградата, която е продължила 5 години. След това конакът е започнал да приема гости решили да посетят Бартън и околността. Конакът разполага със 6 стаи. Обзавеждането няма никаква грешка и всичко е старинно и автентично. Стаите като квадратура може да не са от най-големите, но за сметка на това като обем са доста впечатляващи. Височината придава особено чувство за простор. Друго интересно е, че в стаите е нямало тоалетни и бани, но сега са приспособени. Леглото и всичко в стаята беше много красиво - като от филмите за султани. Оставихме времето за наслада на конака за по-късно и веднага се приготвихме за плаж и се запътихме към Инкум (Inkum).

Инкум се намира на около 15 км. от центъра на Бартън, където се намира и конака.

С колата изминахме разстоянието за около 25 минути.

Плажната ивица е доста широка и сигурно е с дължина поне 3 км.

Наоколо беше абсолютно мъртвило. Има доста къщи ли са, вили ли, хотели ли не знам, но са някакви странни сгради тип мини кооперациики с по 6-8 апартамента с изглед към морето.

В тях нямаше жива душа, тъй като сезона и тук не е започнал още, но от наличието на доста жилищни места и не работещи магазини и ресторанти, си личеше, че мястото е вървежно. Направи ни впечатление, че на всяка тераса има по едно вградено барбекю с общ комин. Това изглеждаше като стандарт в строителството на това място. Имаше и много сладки вили, които направо те караха да ти се прииска да си имаш една. Ей, така с изглед към морето и залеза.

На едно място имаше къщи, които бяха на финалния етап от своя строеж и вероятно за началото на сезона ще се готови за посещение.

Нашият плаж, за съжаление, не се получи изобщо. Първо, че малко закъсняхме, второ че нещо на това място имаше лек вятър и за капак точно докато бяхме там, се появи някакъв разкъсан облак да пречи на слънцето, което така или иначе вече грееше слабо.

Накратко като се задържиш на едно място и започваше да ти става хладно въпреки, че температурата беше около 25 градуса. Освен това плажът не беше почистен хубаво и на места още беше мръсен. Поне се разходихме.

Порадвахме се и на залязващото слънце.

Скоро гладът започна да надделява и след още някоя друга снимка решихме да се прибираме към Бартън.

По пътя на обратно, решихме да вечеряме в ресторанта на конака, за да не губим време в търсене на място из центъра и мисля, че не сбъркахме. За загрявка хапнахме по една супа, която ни беше поднесена по интересен начин.

Тия мини тенджерки, не знам от какъв точно материал са изработени, но тежаха по 2 кг. празни. След супите дойдоха и кебапите, които бяха различни, но на практика нямаха кой знае каква разлика по между си.

Това няма особено значение, тъй като храната беше перфектна и ресторанта получава 10 от 6 точки. За всичко платихме 77 лири (38 лв.). Както се получава често, за десерт място не остана, затова се пуснахме на нощна разходка из Бартън.

От хотела има една уличка от 150 метра, която ни делеше от "Стъргалото". При предварителната подготовка, колкото и да търсихме не можахме да намерим нещо, с което Бартън се отличава и затова просто се разхождахме без посока из тайфата и уличките.

Чат пат се намира нещо интересно за снимане, като паметник, стара сграда или място пълно с банкомати.

От разходката останахме с впечатление, че в Бартън хората са по-затворени (разбирай религиозни и забрадени). В една част от пешеходната улица правеха ремонт дори в 22:00 вечерта. Още по-интересно беше какво виждаха, тъй като дори нямаха временно осветление и беше тъмно. Минахме отново покрай най-забележителният за нас паметник в Бартън.

От един магазин си купихме вода и шоколад и после се прибрахме да спим. Преди това направихме снимка на Kaf Konak отвън на нощна светлина и това ни остана единствената снимка отвън, тъй като през деня сме забравили да го снимаме.

Конакът разполага с две паркоместа отпред и един двор отзад (на който служителите му викаха гараж), в който може да се съберат още 4 коли, ама на практика не знам как ще стане, защото след втората кола, останалите две биха останали запушени. Както и да е, това не е проблем тъй като хотела така или иначе разполага с малко стаи, а по време на нашия престой имаше още една заета стая, но хората не бяха с автомобил. Аз преместих колата да нощува в двора, за да не стои отпред на улицата. Разходката, която направихме из Бартън изглежда така: Бартън.

Маршрутът през втория ден, по който минахме е следния - https://goo.gl/maps/zXFUgV9N5WM2

Маршрут: Şile - Karasu - Zonguldak - Bartın - Inkum - Bartın
Общо километри:  381 км.

<<< На плаж в Шиле (Ден 1) 

Амасра и епичният път между Бартън и Синоп (Ден 3) >>>