Из ждрелото на р. Ерма по Трънската екопътека

Здравейте, Приятели!

Ждрелото на река Ерма и Трънската екопътека са места, които си бяхме набелязали отдавна, затова беше въпрос на време да дойде деня, в който ще бъдат зачеркнати в нашия списък като "посетени". Град Трън е най-западния град в България и се намира в Пернишка област. За разлика от миналото, когато градът и района са били далеч по-гъсто населени и по-добре развити, сега цялата община е доста западнала и обезлюдена. При последното преброяване, във всичките населени места в община Трън, са регистрирани едва 4200 души. Според различни източници в Интернет, 80% от населението на общината е от роми, като по-голямата част се издържат от социални помощи. На фона на тази неособено обнадеждаваща картина, района се отличава с красива природа, за което допринася р. Ерма и нейното ждрело. Може да се каже, че именно ждрелото и наличието на няколко екопътеки, придават известна доза популярност на района в наши дни. Ждрелото на река Ерма се намира на под 100 км. от София, което го превръща в идеална дестинация за еднодневна разходка из природата. Освен това, то е включено и в 100 НТО. За дата на нашата разходка избрахме последния ден на месец Юли за 2016 година - 31.07. Някъде към 11 часа потеглихме от София в посока Калотина. След магазин МЕТРО се отклонихме към Божурище и тръгнахме в посока град Брезник през селата Гурмазово, Пожарево, Златуша и компания по път 638. Този път е от третокласната пътна мрежа, но откъм асфалтово покритие, спокойно може да се конкурира с второкласните и някои първокласни пътища в България. Единствения му недостатък е, че е тесен, а на места дори разминаването е затруднено.

За сметка на това, движението е много слабо. Дори мога да кажа, че срещнахме повече колоездачи, отколкото автомобили. Някои участъци бяха наистина перфектни.

По тази отсечка съм минавал преди 10-ина години, в ролята на пасажер, а спомените ми от пътя бяха далеч по-лоши.

Дължината на тази отсечка е около 30 км., след което пътя се включва на второкласния път 68 Перник - Стрезимировци. Веднага след включването е град Брезник. След това, следват още 30-ина километра до Трън.

Към 12:30 благополучно пристигнахме в Трън.

Общото разстояние е 70 км., но придвижването става бавно, особено в първите 30 км., тъй като пътя е наситен с повече завои. Град Трън не можа да ни впечатли с нищо особено - разполага с един скоро ремонтиран център, в който има табели за посоката на ждрелото на р. Ерма и Трънската екопътека. Затова, без да спираме, завихме по табелата за ждрелото.

Началото на екопътеката се намира на 3 км. след града в посока село Ломница. По пътя минахме покрай хижа Ерма.

Дебнейки за табели и отбивка, неусетно изминахме трите километра. Стигнахме до един мост, до който има голям паркинг, а срещу него - поляна с новопостроени беседки, пейки и барбекюта. Като че ли все още текат довършителни работи, но може и да се заблуждавам. Паркирах на поляната под една тънка сянка, която беше ясно, че скоро ще се завърти.

Тук все още паркирането е безплатно. Наоколо има сергии, на които се продават предимно разни сладка и сиропи от плодове. Заедно с беседките и пейките е направена и някаква постройка, в която не се влизаше.

Белият бус, който се вижда на снимката е кръчмата. Пред него въртят кебапчета и кюфтета, в случай, че не си си донесъл, а в самия бус има хладилник (ама такъв, който всеки има вкъщи), пълен с бири, патрончета и безалкохолни. Установихме, че тук май повече се практикува скаро-бираджийския туризъм, отколкото еко туризма. Поне с такова впечатление останахме, след като сравнихме случващото се покрай барбекютата и това по екопътеката. След като направихме опознавателния тур, нарамихме раниците и тръгнахме да търсим началото на екопътеката. Погледнато отгоре, пушилката е на макс.

Ориентирахме се бързо и започнахме прехода.

Като цяло маркировката по екопътеката почти не съществува. Има само в началото, след това ние не видяхме табели или друг вид маркировка.

Пътеката е широка в своето начало, като почти веднага започва първото изкачване по едни дървени стълби. Преминаването през тях може да се стори страшно, а със сигурност трябва и да се внимава, тъй като е опасно и съществува риск от възникването на инцидент. Дървените стълби и мостчета преминават над реката.

Ждрелото на реката е с дължина 100 метра, а от двете страни на реката се издигат скали с височина 150-200 метра. След изкачването по дървените стълби се излиза на един широк коларски път. Насреща веднага се появява един тунел.

Вътре в тунела е неосветено, мирише ужасно и може да срещнете някоя крава, която се крие на сянка. Така че най-добре при влизане се подгответе с фенер. Ние използвахме светкавиците на телефоните.

Тунела е с дължина някъде между 40 и 50 метра.

След като се излезе от тунела трябва да се завие наляво от пътя по една пътечка, която се спуска надолу. Бях проучил, че пътеките са няколко и с различна дължина, като най-дългата е 13 км. Тази, по която искахме да вървим ние, се изкачваше до върха на една скала, от която се открива панорамна гледка. Затова, след излизането от тунела трябва да се внимава, тъй като спокойно това отклонение може да бъде подминато. Има табели, обаче, те са завъртени да указват посоката, ако се идва от отсрещната страна.

Нямам идея накъде отива широкия коларски път, но ни направи впечатление, че и на там отиваха/идваха хора. Преди тунела бяхме видели табела "Рибарник", така че може да стига до някакъв развъдник и ресторант. Ние се спуснахме по пътеката и пред нас излезе следващия дървен мост, който беше и последен.

Той е с дължина 35 метра и отново преминава над реката.

В края на мостчето, започва едно дълго изкачване по една козя пътека. Ясно си личеше как повечето хора се връщат от тук, тъй като пътеката рязко стана тясна и трудно проходима. Започнахме да подскачаме като кози и да се катерим по скалите. Налагаше се дори на моменти да включваме режим 4х4. След като набрахме височина, започнаха да се откриват гледки. От едно място зърнахме и продължението на коларския път, от който се бяхме отклонили по-рано.

Честно казано изобщо не съм сигурен дали минахме по правилната пътека, тъй като на моменти ни се стори доста екстремна и опасна и няколко пъти бяхме на крачка да се върнем обратно. Четейки описанията в Интернет, обаче, изглежда като да сме минали по правилната пътека.

През цялото изкачване срещнахме само двама души, които слизаха надолу и може би се бяха отказали някъде по пътя. Като цяло доста се поизморихме с това изкачване, подскачане и подпиране, но в крайна сметка успяхме да се изкачим до върха на скалата, от която се открива 360 градусова гледка на околността.

Тук срещнахме още 2-3 групички от хора по двама-трима, като с едните се заговорихме и ги питахме откъде са минали. Споделиха, че са вървели много - повече от два часа и половина, по някакъв широк и равен път, който много обикалял. Споменаха и рибарника, което ни наведе към мисълта, че най-вероятно са ходили по коларския път, но така и не ни стана ясно откъде са успели да се включат към пътечката, която стига до върха. Нашето катерене ни отне около час и двадесет минути, като често спирахме за почивка. Колкото и да е красиво горе, дълго време не се издържа, тъй като няма никаква сянка, а слънцето пече. Затова тръгнахме обратно, като бяхме категорични, че няма да се върнем по същата пътека, а ще пробваме една, чието начало се виждаше от скалата. Речено-сторено, но нещо нещата пак не ни се получиха много добре и новата пътека отново беше някаква тегава. Поне беше по-кратка и успяхме по-бързо да слезем долу при беседките. Маршрута ни представляваше нещо такова: Трънско ждрело. Чешми никъде не видяхме, а водата ни се свърши още на изкачване и с нетърпение се наредихме пред белия бус да си купим студени напитки. Не бяха много студени, но ставаха, все пак горкия хладилник... Седнахме на една от пейките да си починем и да хапнем сандвичи. Искахме да седнем някъде край реката, но всичко беше окупирано. Не след дълго се качихме в колата и потеглихме към вкъщи.

Маршрутът за прибиране си го бях набелязал още от София и е възможно най-невероятния и непрепоръчителен. Пет километра след излизане от Трън в посока София, има разклон за едно село с име Врабча. От разклона завихме наляво по път 813, като с това продължи опознаването ни на третокласната пътна мрежа.

Веднага след завоя стана ясно, че ще се движим по забравен от Бога път.

Този път минава през селата Врабча, Грълска падина, Круша, Габер и свършва в Драгоман. Половината от него минава много близо до сръбската граница и е много вероятно там да е гранична зона. Селата, всъщност, са махали с разпръснати къщи, някои от които напълно изоставени и порутени. Предстояха ни 73 км по този приключенски път.

Общо взето мъка голяма е пътя - широк, колкото за една кола, а места за разминаване почти няма. Остри завои без видимост. Добре, че за целия път не срещнахме нито една кола в обратната посока. Всъщност, идея си нямам кой въобще го използва този път. Но до Врабча пътят не беше чак толкова лош. Както се движехме, зад един завой, пред нас се появиха много спрели коли встрани от пътя.

Видяхме табела "Водопад" и веднага решихме да спрем и ние.

Абсолютно случайно се оказа, че сме по пътя на т.нар "Врабчански водопад" и нали сме по водопадите, нямаше как да го пропуснем. Веднага тръгнахме по пътеката, която се спускаше надолу.

Долу се виеха едни трапези, скари и пушеци.

За около пет минути се спуснахме и зърнахме водопада.

Водопадът не беше кой знае колко висок - може би 10-ина метра. Местенцето, което е долу край водопада е приятно, с маси и място за барбекю, но е малко и общо взето е на принципа "Кой превари - той завари". Ние и без това нямахме намерение да се задържаме дълго време, така че след като си направихме някоя друга снимка, тръгнахме обратно към колата.

Не пропуснахме да запишем и маршрута: Врабчански водопад. След Врабча цивилизацията съвсем се затри.

Тук вече на места пътя имаше доста дупки и като цяло придвижването ставаше бавно, заради лошия път и завоите. Често се налагаше почти да спираме и да се движим на първа и втора предавка. Подобни гледки започваха да стават по-често явление.

Предстояха ни доста завои - направо свят да ти се завие.

А пък пътя беше толкова пуст, че и той сигурно не знаеше кога за последно по него е минавала кола.

По този път ме настигна един Пернишки Голф 3 (разбира се пред разпадане) така сякаш карахме по магистрала. Появи се някакъв разклон за поредната махала и се дръпнах, за да ме изпревари. Със същата скорост, дрънчейки из дупките, се изпари в далечината, а на мен от жал за колата ми идеше да сляза и да си я нося на гръб.

На едно място забелязах, че на навигацията се вижда черната линия, която разделя България и Сърбия. Край село Габер пътя започна да придобива малко по-нормален вид.

А след селото, с наближаване на Драгоман, съвсем придоби нормален вид.

Накратко - много шантав път. Няма как да кажа, че го препоръчвам. Това е път, по който се минава само веднъж за спорта и то с ясната представа, че те очакват по-различни неща. От Драгоман, по царския път Е80, се прибрахме в София.
Тази разходка ни предостави възможност да видим колко обезлюден и див изглежда този район на България. Бих казал, че посещението на ждрелото на р. Ерма и Трънската екопътека, може да е приятно и разнообразно приключение край София, на моменти дори и опасно. Така, че ако искате да изкачите скалата и да погледнете отгоре, трябва да се подготвите за сериозно изкачване. Не толкова като продължителност, колкото като опасност от подхлъзване, падане и загубване.

И накрая маршрута, по който минахме: https://goo.gl/maps/p8dqRtwNSzC2

Маршрут: София - с. Златуша - Трън - Ждрелото на р. Ерма - с. Врабча - Драгоман - София
Общо километри:  148 км.

Среден разход:  5.5 л/100 км.

Общо литри бензин:  8.2 л.
Средна скорост:  45.3 км/ч.

Край!