Екскурзия до Мелник, с. Кашина, м. Попина лъка, Сандански и Петрич

Здравейте, Приятели! 

В тази тема ще започна разказа си за една моя екскурзия, която осъществих в периода 25-27.04.2012 година.

След около две седмици плануване и четене из Интернет, реших да си направя тридневна екскурзия с 2 нощувки в част от югозападна България. Аз никога до сега не бях ходил в тази посока и затова с интерес събирах информация от Интернет кои са най-интересните места за първо посещение в региона и затова се спрях на няколко дестинации, като основните бяха Мелник и Сандански - с по една нощувка и на двете места. Освен това разбрах, че и най-благоприятното време за екскурзия в района са пролетта или есента, тъй като лятото става много горещо. Попроучих и хотелите и реших да се спра на по-бюджетни варианти, тъй като целта на пътуването беше повече да се разхождам, отколкото да седя в хотел и да се глезя с разни неща. Затова и реших тавана за нощувка да бъде 50 лв. за двойна стая, като екстрите, от които имах нужда бяха легло, баня и телевизор. Направих си резервации по телефона 1 седмица предварително, въпреки че, впоследствие разбрах, че сезона още не е започнал и навсякъде щяха да ме приемат с отворени ръце и без резервации. И така дойде 25.04 и тръгнах. Естествено, не можах да тръгна в уречения час (9 часа сутринта), а тръгнах в 10 без 15. :)

Пътуването...

По пътя до Благоевград не ми хвана окото нищо кой знае колко. Най-сетне и аз изпробвах Бойковата магистрала "Люлин". Минах през 4 или 5 (забравих колко точно бяха) безсмислени тунела, които според мен са можели да не съществуват (че то на Хемус има 4 тунела, а се пресича планина като планина). Останалото гладък асфалт, за което ПОЗДРАВЛЕНИЯ, че напоследък наново полагания асфалт от зародиша си е бабунчест. :( Нататък по пътя, след Долна Диканя, на 3 места имаше съвсем кратки заобиколки, защото ремонтираха някакви мостове. За мен интересната част от пътуването започна след Симитли и прословутото Кресненско дефиле, за което бях чел само в черните хроники на вестниците.

Е, има защо, но има къде къде по-тежки участъци от плавните завои по дефилето, които се взимат с 70-80 км/ч спокойно. Не мога да разбера, защо трябва да има толкова катастрофи там, но това няма да мога да го разбера никога. Точно преди Кресна най-накрая никой не се беше залепил на 20 сантиметра от задната ми броня и успях да спра на една отбивка в желанието си да погледам малко р. Струма и да си направя малко снимки. За съжаление, малко се изненадах, защото точно там, където спрях - река нямаше :D. А само 600-700 метра преди това минавах ту отляво, ту отдясно на реката.

Е добре де, реката беше там, ама зад едни храсталаци и дървета, през които аз не минах. Качих се в колата и продължих към Мелник.

Мелник - най - малкият град в България

Точно в 13:10 стигнах в Мелник и реших да пробвам веднага да се настаня в хотела, въпреки че, настаняването започваше след 14:00 часа. Приеха ме веднага и всъщност останах с впечатлението, че нямаше други гости на хотела за вечерта. Хотела се казваше Деспот Слав и тук цитирам мнението си за хотела от друга тема:

...Цена 50 лв. със закуска за двойна стая тип спалня. Не съм доволен, повече няма да ходя там. Според мен не си струваше парите, при положение, че има хотели и за по 30-40 лв. Снимките на сайта могат да те подведат. Бях в стая номер 10 и може просто тази стая да е куца. Едно изтрещяло хладилниче, което не работи, прасашал CRT телевизор Сони с педя е половина екран, раздрънкано казанче в банята, на което, за да му пуснеш водата 10 минути си играеш, за да уцелиш ъгъла, в който се задейства, раздрънкан душ, който така и не успях да си сложа на стойката на стената и се наложи през цялото време да си го държа. Дървен под, който е не добре почистен и поддържан и едно килимче 40х60, което май никога не е прано. Аз съм висок 1,71-2см и цяла нощ си играх с завивката - краката ли да ми бъдат завити или раменете. Закуската ставаше - парче шунка, парче сирене, масло, сладко, мед и 2 филийки хляб с кафе или чай по избор. Персонала, с който контактувах беше едно младо, симпатично и усмихнато момиче.

Като цяло Мелник не ме очарова с кой знае какво освен, това че къщите са строени по скалите. Може би, защото вече бях ходил на други подобни места като Копривщица, Арбанаси. Останах със смесени чувства. Всяка къща е хотел и механа и всеки се опитва да те прикани да се отбиеш у тях. Толкова мазно обслужване не бях виждал отдавна :D. Няма да забравя скоро мазния тон на мъжа от хранителния магазин, от който за два кроасана и 1 бейк ролс се мазни все едно купувам половината магазин. ::) Като на всяка изцяло туристически ориентирана дестинация и тук цените бяха завишени. Най-голямата атракция в Мелник е Кордопуловата къща.

Тази къща е била най-голямата за времето си и е построена от богатия мелнишки род Кордопулови. Входа за възрастни е 2 лв. Купих си и книжка със 100-те национални туристически обекта и сега съм се запалил да ги обиколя колкото мога. Освен печати, вече има и марки. Марката струва 1 лв. за всеки обект, а печатите са безплатни. Аз реших да събирам освен печатите и марките, затова си купих марка, олигавих я едно хубаво и я лепнах в книжката (обект №4) :)). Обиколих я, може и да се снима, но реших да не слагам снимките тук, за да може, който реши да отиде да му е интересно (не че ги няма навсякъде из мрежата де). В къщата естествено има и винарска изба, която е издълбана в скалата ръчно. Избата е възхитителна, но за съжаление забравих да снимам вътре. На излизане ме почерпиха глътка червено вино с вкус на натурален сок горски плодове (да ме прощават любителите на виното за сравнението) и излезнахме. Така дегустирах и вино. Иначе за суми от около 5 лева може да влезнеш някъде и да си дегустираш (предполагам различни видове). Следващата снимка е от скалата, на която се намира къщата, а в центъра на снимката се вижда и паркирано Реното пред хотел.

След това се пуснах надолу по уличката и, докато се засиля, излезнах на главния път за Рожен :). Наистина Мелник се води най-малкия град в България, но реално е по-малко и от средните села. Точно на пътя има едно паркче (аз го бях видял още като завивах към хотела) с паметника на Яне Сандански. Въобще Яне Сандански ме преследваше вярно като другар и 3-те дни. Където и да отидех имаше, негов паметник, реч или нещо, което да напомня за него.

След като разгледах и парка тръгнах обратно към хотела. Вече беше станало 15:00 часа и стомаха ми започна да се обажда и затова по пътя към хотела след дъъъъълго чудене къде точно да седна да хапна, се спрях на Чавковата къща. Хапнах и към 16:00 бях се върнал в хотела, за да се преоблека по-спортно и да се подготвя за следващото място, което си бях набелязал да посетя до края на деня.

Роженски манастир...

Следващата спирка от екскурзията след пустия все още Мелник, беше Роженския манастир. Въпреки, че подобни обекти като църкви, манастири, джамии, синагоги и т.н. не ме впечатляват особено, нямаше как да съм на 6 км. от манастира и да не хвърля едно око. И така, след като се преоблякох, качих се в Реното и тръгнах към село Рожен:

На излизане от Мелник пътя беше на дупки и с пясък и тъй като беше топло, а аз все още не съм заредил климатика бях с отворени прозорци и за беля точно там се появи един микробус, който мина през дупките с пълна газ и вдигна всичко във въздуха. Докато го псувах, излязох от Мелник и пътя се оправи:

Цялата отсечка до Рожен е асфалтирана скоро, което беше супер,  защото не ми се налагаше да отделям внимание да следя дупки, тъй като гледката си заслужаваше. По целия път из завойчетата изкачаха Мелнишките пясъчни пирамиди. Преди три години ходих да видя Белоградчишките скали и тези в Мелник до известна степен ми приличаха на тях с разликата, че не са червеникаво-кафяви, а кремаво-жълти. И въпреки моите асоциации и двете са уникални по себе си, но ако трябва да бъда честен, в Белоградчик повече ми харесаха. Ето и няколко снимки:

По пътя за Рожен минах и през село Кърланово, за което нищо не мога да ви кажа  :(

И така след около 6-7 км. стигнах и до табелата на село Рожен. В интерес на истината, минах транзит от там и в двете посоки, и си нямам на идея защо не спрях :D. Както и да е, в селото стигнах до едно място, на което все едно пътя свършваше и точно там имаше някакви работници с един багер и правеха нещо. След малко суматоха, точно когато се канех да питам един от тях на къде да хвана за манастира, мернах на една къща, на която имаше табела, указваща посоката на манастира. Минах по един тесен път между две сгради и започнах да се изкачвам към манастира. След няколко S образни завоя, се появи гробницата на Яне Сандански:

В първия момент си помислих, че това е манастира, но в следващия си спомних снимките, които бях видял и си казах "Не е това" и продължих по пътя. На гроба се снимах на връщане. След няколкостотин метра пред мен вече се появи Роженския манастир и един огромен празен паркинг, на който имаше само една кола, в която хората се качваха да си тръгват. Малко встрани имаше още една кола и търговец си продаваше стоките. Самият манастир изглеждаше точно, както го бях виждал на снимките:

Малко се повъртях и като се загледах в небето, от едната страна ясно, а от другата черни облаците. Леко започнах да се притеснявам, защото след Роженския манастир предстоеше още една спирка, която за мен в края на пътуването се оказа най-вълнуващата и най-много ми хареса.

Запътих се към манастира и преди входа имаше табела, на която пишеше да не нарушаваме молитвите на богослужещите, нарушавайки тяхното спокойствие чрез мобилни телефони и фотоапарати. Влезнах в двора на манастира, където никой не ни посрещна. Направихме един тур, по време на който си шушукахме все едно сме крадци и гузно, гузно се завъртяхме и се озовахме пак пред входа, който е и изход. Върнахме се две крачки назад до чешмата, която бяхме подминали и видяхме, че вътре са пускали монети. Решихме и ние да пуснем по някоя стотинка и да пробваме водата. Не помня дали си пожелах нещо, но предполагам това е идеята. Отсреща имаше закачена информационна табела, на която пишеше, че до днешни дни не е ясно точно кой, как, кога и по какъв начин е построил манастира. Имало само предположения, от които едно се считало за най-вярното ако мога така да се изразя. Това, което успях да запомня е, че манастира се бил използвал от Св. Иван Рилски за убежище преди да бъде построен Рилския манастир и той да се премести там. Пишеше и нещо за Иисус Христос, но няма да изпадам в подробности. Точно докато четяхме, зад нас от една врата излезе един поп, който носеше нещо и ни подмина така все едно бяхме призраци и не съществувахме. Дочетох табелата и си тръгнах. Надолу от входа на манастира започваше една пътека, която минаваше от другата страна на гроба на Яне Сандански и ни отведе на полянката малко по-надолу, където на отиване бях видял още едни хора, които бяха си правили барбекю, но и те тогава си събираха нещата, явно уплашени от черните облаци.

Моя поглед отново се спря на черните облаци горе, които ставаха все по черни, но като чели заобикаляха. Е, сигурно вече започнахте да се чудите защо толкова внимание обърнах на тези облаци. Всичко беше свързано със следващата ми спирка, която беше село Кашина.

Едно вълнуващо приключение в село Кашина

Това е едно селце, което се намира според табелите и онлайн картите на 7,5 - 8,5 км. североизточно от село Рожен. Всъщност не беше толкова, но за съжаление не можах да го засека точно, нито на отиване (защото вярвах на табелите и картите), нито на връщане (защото вече бях превъзбуден и не се сетих). Но после като се върнах при хотела по груби сметки мисля, че го докарах до към 11 от село Рожен. Та, какво толкова има в това село, та бях решил да отидa до него. Ами, общо взето забравено от Бога селце, на което към момента официалния брой на населението е 17 души. Ние видяхме един човек в селото и един около селото. Но не точно броя на хората предизвиква моя интерес, а това, че на 2 км. след селото имало водопад, който е познат като Кашински водопад или водопад "Скока". Местните го знаят като водопад "Скоко". Бях проучил що-годе добре какво да очаквам, а едно от нещата беше, че пътя до там не е асфалтиран и е черен неподдържан път. Това, което ми направи впечатление беше, че съществува редовна линия от Сандански до Кашина 2 пъти седмично, затова и още в София реших, че щом все пак се возят хора до там значи и аз все някак ще стигна с Реното до там. Това, което не успях да разбера обаче е откъде точно минава автобуса (или там каквото стига до селото), защото на картата имаше два пътя. Аз избрах по-прекия, още повече, че в Рожен имаше хубава синя табела на която пишеше, че Кашина е на 7,5 км. А табелата изглеждаше сравнително нова. Това, което не влизаше в плана обаче бяха черните облаци. Едно, че ако беше заваляло екскурзията до там щеше да пропадне изцяло, а от друга страна ако ни хванеше по-средата, незнаех какво ме чака по този черен път. В крайна сметка след като проверих времето и видях, че за района прогнозата беше "възможни са кратки превалявания", реших да тръгнем. Казах си, то са 7,5 км. да завали по-средата, все ще се върна, докато стане кал. Ако пък съм минал повече от половината път ще стигна до селото и ще чакаме там докато изсъхне и тогава ще се приберем. Имахме и бензин, и храна, и музика. И така, започна най-вълнуващата за мен част от цялата екскурзия. Хем не бях сигурен къде точно отивам, а и тези облаци...но на табелата завих на дясно и "газ" към Кашина. Веднага като излязох от Рожен асфалта остана история и започна един утъпкан прашасал път. Малко след това пред нас се появи ето това:

Много готино! Имах чувството, че всеки момент може да се срути. Минах през тунела без инциденти и се отправих към село с готиното име Любовище. След има няма километър и малко започнаха да се появяват къщурки, които изглеждат така все едно ще паднат.

До тук пътя изглеждаше супер и започнахме взаимно да се окуражаваме, че пътя е добре и не е толкова зле - че даже е и супер  :D. Да обаче, докато пътя се виеше ту наляво, ту надясно срещу нас небето ставаше ту синьо с тук таме някое облаче, ту застрашително черно.

В момента, в който излязох от това "селце", се започна истинския офроуд. Скороста беше много ниска, почти само на 1-ва предавка. И така с изминаване на всеки метър напрежението в мен започваше да се увеличава все повече и повече. От една страна беше времето, което по-всичко показваше, че ще завали един стабилен пролетен планински дъжд и ще си остана на място, от друга страна и тръпката, че не бях сигурен къде точно отивам, а сме самички в планината. За капак, започнах да си вкарвам и някакви мисли в главата за колата - въпреки че за 4 години не ме е оставила никъде на път, да не вземе точно сега да си покаже келешлъка.  Впоследствие спрях да си мисля глупости и така метър по метър километрите вървяха. По едно време се разминах с една Лада Нива, на вратите на която успях да прочета, че е от Енергото. Това ми даде надежда, че все пак по пътя има нещо. Лошото беше, въпреки че не бях засякъл километража, бях сигурен, че вече съм минал 7,5-те км., които бяха изписани на табелата в Рожен, а напред нямаше още никакви изгледи да се появи ни село - ни водопад. А облаците естествено вече бяха изцяло и се беше затъмнило, но все още не беше капнала и капка. На места по пътя имаше локви, паднали клони и камъни, които ловко заобикалях. Вече бяхме започнали да си говорим, че в крайна сметка ако скоро не стигнем до нищо, просто ще си се върнем обратно, когато се озовах на кръстовище. Веднага видях на едно дърво, табелчица "Кашина 1км." и посоката. Отново надеждата ни огря, а и като че ли започнахме да се разминаваме с облаците. Тука вече засякох километража и продължих. Отново метър по-метър изминахме единия километър, а пред мен село няма. Вече почна да ме хваща нервата и всеки метър отгоре започна да ми се струва като километър. И след още няколко стотин метра точно на едно завойче се появи следното:

Нямате си на представа в този момент колко много се зарадвах! Видях и табелка с името на селото. Точно в този момент, въпреки че печеше слънце вече, по стъклото започнаха да капят едри едри капки. Викам си: "Край! Ще спим в колата." Е, в крайна сметка не познах - докато направя още един два завоя дъжда спря и повече не капна и капка. Влезнах в селото и на един стълб видях табела "Център" и си казах "Бреййййй". Естествено завих към центъра. И естествено там нищо. Меко казано център - не както е. Интересното за селото, е че къщите са правени от естествени материали - само камъни, глина и дърва. Изглеждат ужасно, пред разпадане. Имаше само една къща, точно на центъра, която беше супер поддържана. И фасада, и двор, и врати - абе супер. Ама на портата имаше катинар. В селото срещнахме този дядо (това е и центъра на селото, с чешма, която не тече):

Оказа се и шегаджия. На въпроса "Как се ходи до водопада", той отговори: "Е как как се ходи? С крака се ходи." (още ми е смешно като се сетя, аз още развълнуван, че стигнах селото, а той се бъзика). Каза ни, че за 1 час ще стигнем до водопада пеша, и че имаме време да отидем и да се върнем. Беше 17:50. С колата пътувах от Рожен до Кашина 50-60 минути. Взех торбата и заключвайки колата промърморих: "Най-много за 2 часа от къщите да излязат партизаните и да разчленят Реното, докато ни няма" :) и тръгнах по пътеката. Там където видя табелата за центъра имаше и табела за водопада посочваща времето - 1 час. Ходейки пеша, се наслаждавах на гледката:

По същия начин, по който чаках да се появи селото, чаках да се появи и водопада. Но този път времето беше точно. За един час с почивки за по минутка стигнах до водопада. Аз пак почнах да се радвам много и умрях от кеф и се преродих, за да ви разкажа :D. Значи, чувството да си до водопада е уникално!!! Снимките няма да помогнат но все пак...

20 метра е височината на водопада за любопитните. Поседяхме малко там, снимахме се, свърши батерията на фотоапарата, изядох си последния сандвич, който мъкнех от София (край водопада беше много вкусен) и...тръгнахме обратно. Е тука беше грешката. Че бях недочел го разбрах като се върнах в София, ама как не се сетих да се кача още 200 метра по пътеката да видя какво има горе над водопада. Разбрах, че там има хубава полянка, от която се открива прекрасна гледка към някаква Гарванова скала, която е висока 100 метра. Малко ме е яд, но ако някой реши да ходи да има това предвид. Аз някога съм решил пак да отида там, за да си коригирам пропуските. А и да разбера кой е верния път. Забързах се надолу, защото беше 19:00 часа и щеше да започне да се стъмва. Даже от високо като ходех виждах преки пътища и минавах през тях. Спестих сигурно 200-300 метра. В Кашина, на една от къщите ни посрещна тази буболечка, която на гърба си имаше черни мъхести точки под формата на сърца.

Направи ми впечатление, че на няколко къщи има антени на Булсатком, което значи че все пак селото се обитава. Реното си беше там, качих се и тръгнах. Направих си и снимки до страхотната табела на входа на селото.

В Любовище настигнах стадото с овце.

А след селото стигнах пак до тунела. Хубави снимки станаха с телефоните. Харесват ми!

В крайна сметка успях да се прибера в Мелник успешно, без да завали дъжд и изпълнен с изключително много позитивни емоции от посещението ми на Кашина и Кашинския водопад. Както казах по-рано това за мен беше най-вълнуващата точка, от цялото пътуване, и който иска да изпита същото нека посети мястото. Капнал от умора, към 21:00 си бях в хотела и дори нямах сили да излезем да вечеряме (пък и изглеждаше супер пусто и потискащо в Мелник). Малко след това (след моите неволи с душа) заспах, за да се заредя с нови сили за следващата точка на другия ден - м. Попина лъка.

м. Попина лъка и м. Туричка черква

На следващия ден сутринта 26.04 станах, събрах си багажа, закусих в хотела и потеглих от Мелник в посока Сандански. За да си запълним времето до настаняването в хотела в Сандански, където щеше да бъде втората нощувка, в плана влизаше посещението на още един водопад в местността Попина лъка. Местността се намира на около 20 км. северно от града, по асфалтиран път, който стига до хижа Яне Сандански, която е в началото на местността. По пътя към Сандански спрях на едно място, което на отиване подминах и не успях да спра, а имаше страхотна панорама към едно село (мисля, че беше с. Лозеница). Направих някакъв опит за панорамна снимка:

След това се сетих да направя една проверка, тъй като предишния ден като ходих към с. Кашина, по черния път на едно място, един камък стърчеше в повече и закачи отдолу леко.

Както и предполагах, гърнето беше най-ниската точка заедно със скобата и беше ударило там. Минах през Сандански изобщо без да спирам и започнах да се изкачвам нагоре, воден от река Санданска Бистрица.

Целия път до горе беше идеално асфалтиран и обозначен с табели и знаци и нямаше нищо общо с пътя за Кашина. Дори на острите завои имаше поставени огледала, за да видиш ако някой идва отсреща, защото пътя все пак беше широк за кола и половина, но пък се караше много приятно, заедно с гледката.

Попина лъка се намира на около 1200 метра надморска височина и колкото повече се изкачвах, толкова повече природата още не се беше събудила от зимата. Така се озовах пред хижа Яне Сандански, където оставих колата и се приготвих за пешеходния туризъм. Пред хижата чистеше един човек и се възползвах от възможността да ни упъти към водопада. Той ни показа един електрически стълб малко по-напред и каза "Ей там зад този стълб е водопада, като стигнете ще го видите". Ние се учудихме, защото идеята беше да вървим пеша поне 2 часа. Питахме го къде още може да ходим, а той ни изгледа от горе до долу и ни каза, че там сме били на високо и нямало къде да се разходим. Аз тръгнах към водопада като си казахме, че все ще си намерим къде да се помотаме. Веднага пред нас се появи една поляна и започнаха да се виждат вилички.

Навсякъде имаше вили, но сега всичко беше още пусто. Настигна ни една жена, която дойде с нас до водопада и ни каза, че 3 км по-нагоре по пътя има още едно летовище - Туричка черква. Само с погледи се разбрахме, че вече имаме нова дестинация, но преди това се насладих на Попинолъшкия водопад или водопад "Санданска Бистрица".

Този водопад беше по-спокоен от вчерашния, но не отстъпваше по-красота. И двата водопада са много хубави. Тръгнах нагоре по пътя, който все още беше асфалтиран, но вече много по-стар и абразивен.

Пътя остана в такова състояние и до Туричка черква. През целия път бях заобиколени от борови дървета, които миришеха много хубаво. Вървях лека по-лека с чести спирки за снимки и наслаждаване на пейзажа, който се откриваше. Само на едно място стигнахме на кръстопът, но имаше табели (жената ни беше казала да следваме пътя за хижа Каменица(Беговица)). Попитахме и един дядо за по-сигурно, който дойде при нас като ни видя, че гледаме табелите. На места по пътя даже имаше и неразтопен сняг, но времето беше хубаво (даже изгорях на къс ръкав  :D ). За час и малко стигнахме до местността, където отново цареше пустош.

Определено преди доста години е било хубаво, и сигурно са водели децата на летни лагери, защото имаше останки от баскетболни кошове, футболни врати, катерушки и други. Сега наоколо има като в Попина лъка хубави вили, които се дават под наем от собствениците. Понеже като вървях си задавах въпроси кой дава разрешителни да се строят тези вилички, като се прибрах в София, четох, че над 50% от вилите в Попина лъка са незаконно построени. Хем го знаят, обаче имаше не малко вили, които бяха в процес на строеж. ::) Както и да е, помотах се там, починах и отново се насладих на природата.

Там се сетих, че на телефона си имам едно приложение, което се казва Еndomondo (за iPhone). Приложението използва GPS сигнал и чертае в google maps маршрута, който минавах, като ти показва различни показатели, като скорост, колко калории си изгорил (трябва да си въведеш килограмите, пола и т.н.). Реших да го пробвам от Туричка черква до Попина лъка и резултата е това http://www.endomondo.com/workouts/mbOh4tROOeg . Хареса ми, мисля да започна да го ползвам при подобни походи. Като се върнах обратно пред хижа Яне Сандански, Реното беше останало на слънце и вътре беше като парник.

Натоварих и се спуснах към Сандански, за да се настаня в хотела, където да се освежа и подготвя за следобедно-вечерна разходка из града.

Следобедна разходка в гр. Сандански

В Сандански се настаних в хотел Сантана. Отново ще си позволя да си цитирам мнението за хотела от друга тема:

...Цена - 36лв със закуска за двойна стая тип спалня. За парите беше супер - голям CRT телевизор (сравнително нов изглеждаше), работещ хладилник и климатик, изправна баня, голяма спалня с хубави чаршафи. Пода беше рунтав мокет, на който се разхождах бос  :-\. Имаше и тереса. Малко по-тясна стая в сравнение с Мелник, но за 1-2 вечери е супер. Закуската - кроасан Clever с кафе или чай по избор. ::) Хотела е на 2 минути пеша от централната уличка и на 5-6 от началото на парка. Спира се на улицата пред хотела. Аз успях да се мушна на място точно пред входа.

Сандански почти веднага ми се нареди на второ място след Русе в личната ми класация на градовете в България, които съм посетил. Много оживен град разположен на страхотно място. Централната уличка и градския парк бяха пълни с хора на всякакви възрасти въпреки работния ден. Времето също беше страхотно - 27-28 градуса - и много съжалих, че не си бях взел късите панталонки (а много се чудих дали да не ги сложа в сака). Поради това, че доста често се срещаха магазини, в които се продават водни аксесоари оприличих града на някои от морските ни градчета, само че без море, но с наличието на минерални басейни. В тази връзка смятам, че ако на някой му е омръзнало всяка година да ходи на море, Санданкси е страхотна алтернатива за лятна почивка за 7-10 дни. Има няколко доста добри хотела, в които човек може да прекара по-дълго време и да се поглези подобаващо за съответната парична сума. Слънцето и басейните въобще не липсват, за да се разхлажда човек и да си направи тен, а наличието на Пирин толкова близко предразполага за осъществяване на много приятни разходки из природата.

Почти не се задържах в хотела и веднага излязох. Беше станало 15:00 часа и въпреки залъгалките, които ядох докато се разхождам из планината, очите ми виждаха само местата за ядене. Затова след кратка обиколка си харесахме едно място, седнахме и се нахранихме. След това започна разходката из централната уличка

Коли естествено не се движеха. Някъде на главния площад отново се сблъсках с паметника на Яне Сандански

След това уличката свърши и започнаха да се движат коли. Аз веднага пуснах google maps, за да се ориентирам с посоките. Тръгнах в обратна посока към градския парк "Свети Врач" и стигнах до един мост над река Санданска Бистрица

Там e Гранд Хотел Сандански

Парка също започваше от там

Следващите няколко часа последва една дълга и бавна разхода из парка с много снимки. Той много ми хареса. Имаше и едно влакче, което за 1 лв. на човек правеше обиколка на парка. Попитах човека, който го кара и той каза, че отива до горе и се връща за 10 минути. Реших да обикалям пеша и мисля, че това е по-добрия вариант. Влакчето за деца е по-интересно. По едно време стигнах до едно езеро, в което караха водни колела :). Решихме да разпитаме как стоят нещата. Отново за по 1 лв. на човек можеше да покараме 30 минути из езерото. Стори ни се много евтино - аз очаквах цени от сорта на 10-15лв. Трябваше да изчакаме 15-20 минути, докато се освободи колело. Аз за първи път карах такова чудо и много се забавлявах.

30 минути обаче бяха достатъчни поне за големината на езерото, защото започна да става скучно, а и колелата бяха много раздрънкани. Нашето се уцели да му скърцат педалите и направо накрая вече не знам къде ми бъркаше скърцането. Беше забавно като цяло де. На връщане отново снимах някъде из парка реката:

Ядох и пуканки по пътя на връщане и после седнахме в един бар да пием по нещо. След което се прибрах в хотела да нощувам.

Незаплануваните места - гр. Петрич и Самуиловата крепост 

Последния ден от екскурзия беше 27.04. Първоначалния план за този ден беше да мина през Рупите и после да се прибера обратно в София. На закуска в хотела, аз започнах да премятам книжката със 100-те НТО и видях, че там освен Рупите фигурира и Самуиловата крепост при село Струмешница. Реших така и така сме там, пък и време щяхме да имаме, да отидем и до там, и на връщане през Петрич, където е и къщата музей на Баба Ванга. Аз разгледах маршрутите на картите и километрите не бяха кои знае какво. И така, след кроасана за закуска нещо не се получиха нещата :) и реших да отскоча до централната улица и да закуся нещо като хората. Влезнах в една баничарница, омазних се едно хубаво и нещата вече заспаха. Яхнах Реното и газ към Самуиловата крепост. Пътя до там беше приятен за каране с едни леки завойчета, които се редуваха ляв-десен-ляв-десен.

Точно при входа има заведение пред което оставих колата и тръгнах през едно паркче

След малко вървене минах по един мост и стигнах до една сграда където платих 2 лв. вход. Биха ми печат в книжката, а марката ми я дадоха подарък ::). Самата крепост - нищо интересно и впечатляващо освен историята. За тези, които са забравили, накратко, през 1014 година в околностите на крепостта се е водила Беласишката битка между войските на Цар Самуил и тези на византийския император Василий II-ри, в която българите са разгромени. В резултат на това са пленени и ослепени 14 000 войници, като на всеки 100 войника е оставян по един с едно око за водач. Най-интересното от крепостта е паметника на Цар Самуил

Ето и още няколко снимки

На първата снимки, мисля че това са гробове, а на втората са реставрираните кули. Може да се качиш донякъде. От там се открива чудесна панорама към Беласишката планина и ГКПП Златарево, което е на 7 км.

Умрях от жега там. Качих се в колата и обратно за Петрич. Настроих GPS-а да ни заведе до центъра, където в една уличка паркирах, след което се разходих по кратката централна уличка. Излязох до това кръгово:

Отсреща се вижда местния герой - Антон Попов, а от другата страна беше Общината

Там някъде имаше шумно мероприятие и ние понеже сме любопитни отидохме да видим к'во става. Имаше някаква детска програма - децата пееха, май имаше и жури. Седнахме там, поръчахме си за ядене и зазяпахме. Понаду ми се главата, хапнах и след това се отправих към къщата-музей на Баба Ванга.

Там платих 2 лв. вход. Снимането с фотоапарат вътре е позволено, но заснемането с видео камера - не. Човека на входа влезе в ролята на екскурзовод и ни разведе из къщата, разказвайки интересни неща. Къщата изглежда по начина, по който е била преди пророчицата да се спомине, без да е размествано нищо. Единствено е бил направен ремонт на пода и е боядисан тавана. На тръгване си взех магнитчета за спомен и си тръгнах.

Последна спирка...

Последната спирка от пътуването беше местността Рупите и храма "Света Петка".

Всичко в комплекса е построено след смъртта на Баба Ванга с изключение на къщичката, в която е приемала хората от 1970 година до последно. Но тя беше заключена за посещения. Имаше табела, на която пишеше, че се чака решение за отварянето и. Иначе вътре комплекса беше добре направен. Дори все още течаха довършителни работи.

На втората снимка - от това място извираше минерална вода и малко по-надолу имаше жени, които си топяха краката в топлата вода за лечение. Ето още няколко снимки:

Обратно към София...

На връщане за София не минах по главния път, а по един път от село Рибник до село Сливница, след което до Кресна, откъдето пък се прехвърлих на главния път. По пътя отново се наслаждавах на планината:

Самият път представляваше стар асфалт, що годе приличен. Нямаше кой знае колко дупки, а там където имаше не бяха трапове. Изключение беше само един участък между две села, но кои точно бяха не помня. Или Каменица - Крушица или Крушица - Сливница. Там пътя около 1-2 км нямаше асфалт. Повече клоня за второто, защото после и в селото минах по една улица, която беше ужас, но я правеха - бордюри и т.н. Там попитах един дядо за пътя към Кресна и той каза само направо, и че след края на улицата пътя до там вече е асфалт. Малко преди това в село Микрево се натъкнах на следното  ;D

Страшна барби бабичка, караща АТВ.  :D В това село се загубих и нито добрата стара хартиена карта ми помогна, нито google maps, нито TomTom, за да се измъкна от там и да продължа. Накрая с питане на две три места се отправих в посока с. Каменица и напред към Крушица.

Стигнах в Кресна, откъдето се включих към главния път и продължих за София. На отиване в Кресненското дефиле си бях набелязал едно капанче, в което да спра на връщане. Това и сторих:

От заведението се виждаше и Струма и беше много приятно. Направих нещо като вечеря (беше към 18:00), след което без повече да спирам се прибрах в София.

С това приключи и моето 3 дневно пътуване из Югозападна България, от което останах с почти изцяло хубави впечатления. Очаквах повече от самия град Мелник, а и хотела там ме разочарова, въпреки че не ми беше приоритет. Не ми направи особено впечатление и Самуиловата крепост, но всичко останало и особено посещението ми до село Кашина и Сандански засенчиха тези неща. За в бъдеще съм решил да направя още една екскурзия до тази област и по специално Гоце Делчев, Банско, вр. Вихрен и региона. Отделно пък и сега с тази книжка много се запалих да обикалям 100-те НТО и да събирам марки и печати. За финал ще споделя и точните маршрути, по които минах, както и разходите и тези на Реното.

Ден първи

София (Обеля) - Магистрала "Люлин" - Благоевград - Кресна - Сандански - Мелник.

Общо: 183 км.

Разход: 5,1/100км

Мелник - Рожен - Любовище - Кашина - Мелник.

Разход: беше станал общо 5,8/100 км

Ден втори

Мелник - Сандански - Попина лъка - Сандански

Разход: беше паднал общо до 5,6/100 км.

Ден трети

Сандански - с. Старчево - с. Кавракирово - с. Първомай - Самуилова креспост

Самуилова креспост - Петрич - местност Рупите (по-погрешка завих в селото, после се връшах)

местност Рупите - с. Рибник - с. Струма - с. Микрево - с. Крушица - с. Сливница - Кресна - София

Общо километри за цялата екскурзия: 538 км

Среден разход: 5,5/100 км.

Средна скорост: 42 км/ч

Общо разходи за колата: 29 литра бензин А95 или 75 лв. За повече инфо тук http://www.spritmonitor.de/en/detail/292910.html

Успях да изхарча заедно с нощувките в хотелите, входни такси, сувенири, храна и други - 180 лв.

Приятно четене и дай Боже възможност на всеки да може да посети тези места, за да може да сподели и той впечатления!

Вижте по-голяма карта

КРАЙ!